Джоана Линдзи - Пожелай ме скъпа

Точно по това време срещна Патрик Маклуър и още неколцина такива като него, които изкарваха пари с лекота, тъй като просто ги открадваха.

Да бъде извън закона, бе против убежденията му, затова Ханк правеше компромис, като ограбваше само хора, които можеха да си позволят да загубят малко пари. Никога не посягаше на собствеността на миньори от Средния Запад, както правеха Патрик и бандата му, защото тези хора работеха упорито и златото, което носеха със себе си, обикновено бе всичко, което притежаваха. Ханк не участваше в обирите на банки, защото това би означавало да посегне на спестяванията на невинни хора. Вместо това ограбваше дилижанси, които пресичаха територията на Тексас. Пътниците в тези дилижанси не носеха всичките си пари със себе си. За Ханк беше важно да не остави човек в безизходно положение. Няколко пъти дори бе връщал пари, когато някой го убедеше, че тези пари са единственото, което притежава.

Въпреки че не харесваше това, което вършеше, печалбата беше огромна. Да се събере обаче по-голяма сума пари, изискваше дълго време, тъй като парите от един дилижанс не бяха много, пък и трябваше всичко да се раздели с другите членове на бандата. Но след пет години Ханк бе събрал достатъчно, за да се върне в Мексико и да откупи обратно земята си. С каквото и друго да се бе захванал, щеше да му отнеме двойно повече време да събере такава сума.

Помисли си горчиво, че вече трябваше да е там и да осъществи мечтата си. Вместо това бе принуден да язди стотици мили, преследвайки партньора си и можеше само да се моли да не е твърде късно, и Пат да е похарчил всичките пари. Ако бе така, щеше без колебание да го застреля.

След като размени няколко кратки думи с чиновника от фоайето на хотела, Ханк разбра, че трябва да си търси подслон някъде на друго място. Бяха му останали само десет долара, което не бе достатъчно дори само за една нощ в този хотел.

Намери конюшня за коня си, след това се отправи надолу по улицата, за да си потърси по-евтин хотел или пансион. Нямаше да бъде зле и да се изкъпе. От дългата езда по дрехите му бе полепнал кафяв прах. Освен това трябваше да отиде на бръснар. През последните месеци брадата му бе пораснала доста, а черната му като въглен коса достигаше няколко инча под рамената, което му придаваше вид на скитник.

Ханк мина покрай една бръснарница, огледа се, за да запомни къде точно се намира, след това продължи покрай един ресторант и салон, в който се предлагаше сладолед. Забеляза табелата „Пансион на мисис Ходж“. На чиста бяла хартия, прикрепена в долния ъгъл на табелата, бе написано, че има свободни места. Получи стая за един долар на ден или пет долара на седмица, но Ханк предпочете да плаща за стаята си всеки ден. Нямаше намерение да остава за дълго. Отказа предложението на мисис Ходж да го придружи до стаята му, метна дисагите си на рамо и поиска само да му кажат номера на стаята.

Сградата беше съвсем нова, на два етажа, стаята му бе на втория етаж в дъното на дълъг коридор, отдясно. Вървейки по коридора, Ханк забеляза дълга кървава следа, явно оставена съвсем наскоро, тъй като кръвта още не се беше съсирила. Дочу гласове, които идваха от една стая, чиято врата зееше отворена. Кървавата следа свършваше до тази врата. Когато се приближи, гласовете станаха ясно различими.

— Радвам се, че новата ти къща още не е готова, докторе, в противен случай нямаше да те намеря толкова близо. Не мисля, че бих могъл да стигна по-далеч от този пансион.

— Глупости! — отвърна докторът с дрезгав глас. — Загубил си доста кръв, но не си толкова зле, Том. Сега лежи мирно.

— Как, по дяволите, може да кажеш такова нещо? Аз умирам.

— Няма да умреш, Том.

— Поне така се чувствам, док — отвърна мъжът с плътния си глас. — Цялото тяло ме боли.

— В това не се съмнявам.

Ханк се приближи до отворената врата и надникна вътре. Том бе легнал на една дълга, тясна маса. Нисък, възрастен човек, очевидно докторът, бе застанал до краката му, държейки в ръката си нож. Никой от двамата не забеляза Ханк. Той забрави за умората си и продължи да наблюдава как докторът разряза крачола на панталона на Том и започна да преглежда една от раните.

— Никога не съм виждал нещо подобно. Том? Как стана така, че те простреляха точно по този начин?

— Вече ти казах, че онзи тип ми налетя край Чери Крийк — отвърна раздразнено Том. — И не ме питай пак защо, тъй като просто не знам. Той продължи да стреля в мен, а аз не можах да избягам навреме. Мисля, че този човек бе луд.