Джоана Линдзи - Сърца в пламъци

— Не се яж отвътре, Кристен.

— Да не се ям? — Тонът й бе мек и в него личеше объркване. — Логиката ми подсказва, че вече трябва да съм го намразила. Имах известна надежда — неохотно призна тя. — Но сега, като видях годеницата му, и тази надежда е погазена. И все пак. Господ да ми е на помощ, Торолф! Той ме заведе да поплувам, след като ме хвана, че се опитвам да избягам. Защо ще прави това?

— Предполагам, че му е доставило удоволствие?

— Можеше да си достави удоволствието където и да е. Нямаше нужда да ме води на езерото.

— Е, и какво излезе. Човекът е омагьосан от теб и няма вероятност положението да се промени.

— Омагьосан? Не, аз съм омагьосана. Знам, че накрая ще го намразя, но предпочитам това да стане сега, отколкото по-късно. Искам по-бързо да се жени и да свършва с мен.

Торолф избухна в смях, като видя смръщеното й лице.

— Съжалявам, бедничкия саксонец, момиче, наистина! Да свършва с теб? Точно обратното! Да се надяваме, че когато ти свършиш с него, той ще може да събере парченцата от разбитото си сърце.

Кристен леко се усмихна при невероятната представа за Ройс с разбито сърце, а след това и тя искрено се разсмя. Вярно, беше прекалено абсурдно, но тя бе благодарна на Торолф.

Точно така я завари Ройс, когато се появи в рамката на отворената врата — седнала почти в скута на викинга, с когото се смееха от сърце, преплела пръсти с неговите. Първата му мисъл беше да я откъсне от него и да го смаже на пихтия, но той се овладя. Беше забравил какво бе тя за тези викинги.

Тишината, която се възцари в стаята, накара Кристен да вдигне очи и тя безмълвно простена.

— Мисля, че се заседях.

Ръката на Торолф се стегна около нейната, когато тя поиска да се изправи.

— Нима ще влезе вътре, за да те прибере, Кристен?

Въпросът му я ужаси.

— Погледни го. Той не е в добро настроение, уверявам те. Искаш да ме измъкне оттук за косата ли?

— Питам се какво би станало, ако се опита.

Тя схвана мисълта му на мига и извика:

— Торолф!

— Можем да го хванем, Кристен — тихо й отвърна той, без да сваля погледа си от очите на саксонеца. — Ще бъде не по-лош заложник от краля. Тук вътре не могат да ни обстрелват със стрели от далече, за да ни принудят да го освободим.

Гласът й прозвуча сдържано, въпреки че умът и тялото й крещяха: „Не!“:

— Познавам го, Торолф. Чуй ме добре, за него народът и дългът стоят на първо място. Втълпил си е, че ако бъдете освободени, ще настане истинско клане. Не може да бъде убеден в противното. Ще пожертва себе си, но няма да даде заповед да го освободите.

Торолф имаше собствени доводи.

— Стражите му няма да го послушат, ако е заплашен животът му.

— Няма да стане, казвам ти!

— Братовчед ти не е съгласен. Погледни го, Кристен. Отер вече е стигнал до същия извод като мен. Ако твоят саксонец е достатъчно безразсъден в смелостта си и влезе тук, значи заслужава онова, което ще му се случи.

Господ да й е на помощ! Можеше почти да намрази Торолф заради това, че я караше да избира между него и Ройс. Ако сега побегнеше навън, никой нямаше да я спре, но така щеше да лиши приятелите си от шанса да бъдат отново свободни, а нямаше никакви гаранции, че някога ще имат друга възможност. Но ако останеше… ако останеше, Ройс можеше като нищо да умре.

Може би измъченото й изражение помогна на Торолф да отгатне част от мислите й. Той поотпусна хватката си, с която я държеше до себе си. Даваше й право на избор. Предоставяше й решението. Но тихо добави:

— Няма да го убием, Кристен. Няма да имаме никаква полза от това.

Думите му нямаха значение. Изборът вече не беше неин — търпението на Ройс се бе изчерпало. Тя прокле неговата арогантност, която го бе накарала да тръгне напред, вместо да затвори вратата и да я принуди да излезе по някакъв друг начин. Сякаш вървеше през собствената си зала, заобиколен единствено от доверените си слуги. Толкова спокойно и непринудено скъсяваше разстоянието помежду им.

Очевидно Отер не вярваше, че е възможно това да се случи. И сега, когато Ройс стори невероятното, Отер остана неподвижен. Не вярваше на очите си. Сигурно и Торолф споделяше същите съмнения. Когато се изправи, издърпвайки със себе си и Кристен, лицето му далеч не бе така самоуверено. Все пак тя почувства как ръката му, която все още държеше нейната, се напрегна. Въпреки всичко щеше да се опита да надвие Ройс. А тя не можеше да предупреди любимия си, защото думите й само щяха да ускорят събитията, в които той вече беше нагазил.