Дейвид Линдзи - Пътешествие към Арктур

— Какво правихте с Найтспор през последните четири дни, Краг? Какво стана с кристалното торпедо?

— Ти си на онова ниво от развитието си, като човек, който попада в нов-новеничък палат и пита какво е станало със скелята.

— Какъв палат построи в такъв случай, Краг?

— Не стояхме със скръстени ръце. Докато убиваше и се влюбваше, си изпълнихме задачата.

— Откъде узна какво съм вършил?

— А, ти си като отворена книга. Сега страдаш от смъртоносна рана в сърцето заради една жена, която познаваше шест часа.

Маскул побледня.

— Колкото си щеш се подигравай, Краг! И шестстотин години да живееш с една жена, при смъртта й каменното ти сърце няма да трепне. Нямаш чувства колкото едно насекомо!

— Детенцето, което брани играчките си! — каза Краг, усмихвайки се слабо.

Маскул спря рязко.

— Какво искаш от мен? Защо ме доведе тук?

— Не бива да спираш, дори за театрален ефект — рече Краг и го подбутна. — Тъй и тъй ще трябва да изминем това разстояние, колкото и да се опъваш.

От допира на ръката му остра болка като стрела прониза сърцето на Маскул.

— Не мога вече да те смятам за човек, Краг. У теб има нещо свръхчовешко, но не знам дали е добро или зло.

Краг изглеждаше застрашителен с жълтото си лице. Той не отговори на Маскул, но след кратка пауза каза:

— Значи се опитваше в промеждутъка между убийствата и любовта да откриеш сам Суртур?

— Какъв беше тоя барабанен бой? — попита Маскул.

— Няма за какво да си придаваш важност. Знаем, че се опита да слухтиш зад ключалката на вратата. Няма как да се присъединиш към ансамбъла обаче, а и тая музика, друже, не беше за теб.

— Вече няма да подслушвам — горчиво се усмихна Маскул. — Животът ми свършва. Отсега насетне и во веки веков не принадлежа никому.

— Патетични слова! Ще видим. Може би Кристалния още веднъж ще се опита да те съблазни. Винаги има време да повтори.

— Не те разбирам.

— Мислиш, че си изоставил всички илюзии и заблуди, нали? Само че именно това може да се окаже твоята последна и най-голяма илюзия.

Отново замълчаха. Един час по-късно стигнаха до подножието на разлома. Бланчспел се издигаше неотклонно по безоблачното небе и приближаваше Сарклаш. Планината изглеждаше толкова висока, че човек се питаше дали слънцето ще успее да прескочи игления й връх. Жегата беше непоносима. Дългият мощен хребет зад тях, извит като чиния, и сипеите блестяха в ярки утринни цветове. На стотици метри още по-нависоко се извисяваше над тях Ададж и стоеше като страж от другата страна, подобно на самотен великан. Пред тях се простираше влажната омайна пустош на стотици езерца и горички. Цветът на водите беше тъмнозелен. Горите още спяха, очаквайки изгрева на Алппен.

— В Баре ли сме? — обади се Маскул.

— Да, и пред теб е един от местните жители — отвърна Краг.

При тези думи в очите му проблесна заплашително пламъче, но Маскул не го забеляза.

Под сянката на едно от най-близките дървета седеше мъж, опрян о ствола, който явно ги очакваше. Беше дребен, чернокос и нямаше брада, млад на възраст. Носеше тъмносиня широка роба и мека шапка с широка периферия. Лицето му не беше обезобразено от специални органи. Бледо, сериозно и строго, и в същото време привлекателно.

Преди да заговорят, той топло се ръкува с Маскул и хвърли недоброжелателен поглед към Краг, който му отвърна с израз на насмешливо пренебрежение.

Мъжът заговори с трептящ баритон, но интонацията и модулациите му звучаха някак по женски.

— Чакам ви от изгрев слънце — рече той. — Добре дошъл в Баре, Маскул. Дано забравиш тъгата си, многострадалнико.

— Защо ме чакаш и откъде ти е известно името ми? — Маскул го изгледа почти дружелюбно.

Непознатият го дари с усмивка, която разхубави лицето му.

— Аз съм Гагнет. И на практика зная всичко.

— Няма ли поздрав и за мен, Гагнет? — обади се Краг и почти навря отблъскващото си лице под носа му.

— Познавам те, Краг. Малко са местата, където ще те посрещнат с отворени обятия.

— И аз те познавам. Гагнет — жената-мъж… Е, тъй или иначе двамата с Маскул пристигнахме заедно и ти трябва да се погрижиш за гостите си. Отиваме към Океана.

Усмивката изчезна от лицето на Гагнет.

— Не мога да те изгоня, Краг, но ще се отнасям към теб като към непоканения трети.

— Тази сделчица ми пасва — Краг отметна глава и се изсмя високо и неприятно. — Когато хвана плячката, ще ти оставя опашката. За мен — материята, а за теб — сянката. Може да ти потрябва.

— След като уредихте всичко удовлетворително за двете страни, позволете ми да отбележа, че в момента не ми трябва ничия компания — намеси се Маскул. — Позволяваш си твърде много, Краг. Веднъж вече се оказа неверен приятел… Струва ми се, че съм свободна личност, нали?