Дейвид Линдзи - Пътешествие към Арктур

— За да си свободен, трябва да си имаш собствена веселена — подметна Краг подигравателно. — Какво ще кажеш, Гагнет — свободен ли е този свят?

— Свободата от болката и от грозното е привилегия на всеки отделен индивид — спокойно отвърна Гагнет. — Маскул е прав да настоява и ако обещаеш да го оставиш на мира, аз ще сторя същото.

— Маскул си мени мнението, когато си ще, само че няма да се отърве лесно от мен. Не се тревожи тоя път, Маскул!

— Няма значение — промърмори смутено Маскул. — Нека с нас да идва, който си иска. След няколко часа ще съм свободен, ако предсказанията са истина.

— Ще ти покажа пътя — предложи Гагнет. — Ти не познаваш тая област, Маскул. Щом малко по-нататък стигнем до равнините, може да пътешестваме и по вода, но боя се, че сега-засега трябва да вървим пеша.

— Боиш се, боиш се, вечни мързеливецо! — записка с тънък, стържещ гласец Краг.

Маскул удивен погледна първо единия, после другия. Явно между тях постоянно кипеше вражда и се познаваха доста добре.

Тримата тръгнаха през гората, като се движеха по края й и през цялото разстояние от един-два километра не изпускаха от очи издълженото тясно езеро, което се намираше край нея. Дърветата бяха нисички и слаби, със затворени листа в цвят долм. Между тях нямаше храсталаци и пътят им минаваше по чистата кафява земя. Чуваше се шумът на далечния водопад. Вървяха под сянка, но въздухът беше приятно топъл. Нямаше досадни насекоми, а езерото изглеждаше прохладно и поетично.

— Ако на мен се бе паднало да те доведа от твоя свят, Маскул, щяхме да дойдем тук, а не в алената пустиня — рече Гагнет и приятелски стисна ръката на Маскул. — Тогава щеше да избегнеш мрачните места и изпитания и Торманс щеше да ти хареса.

— Какво от това, Гагнет? Тези места пак щяха да си съществуват.

— Щеше да попаднеш там по-късно. Съвсем различно е дали човек ще види мрака в светлината или светлината в мрака — възрази Гагнет.

— Най-добре е човек да вижда ясно. Торманс е уродлива планета и предпочитам да я познавам, каквато е.

— Дяволът я загрози, а не Кристалния. Всичко, което виждаш около себе си в момента, е породено от мисленето на Кристалния, а Торманс е самата Красота и Радост. Дори Краг не е толкова безочлив, че да го отрича.

— Тук е прекрасно — потвърди Краг и се огледа наоколо злобно. — На човек му трябва още само възглавница и дузина хурии, за да се получи пълна завършеност.

Маскул се освободи от ръката на Гагнет.

— Миналата нощ, когато се промъквах през мръсотията под мъртвешката светлина на луната, си мислех, че светът е прекрасен…

— Горката Сюленбод! — въздъхна Гагнет.

— Какво! Ти я познаваш? — изуми се Маскул.

— Познавам я чрез теб — отвърна водачът им. — Скръбта ти за тази благородна жена показва твоето собствено благородство. Струва ми се, че всички жени са благородни по душа.

— Може да има милиони благородни жени, но Сюленбод беше само една.

— Планетата, на която се е родила Сюленбод, не може да е ужасна — отбеляза Гагнет.

— Да сменим темата… Този свят е страховит и жесток. Благодарен съм, че го напускам.

— Поне по един въпрос двамата разсъждавате по един и същ начин — злокобно се ухили Краг. — Удоволствието е добро, а краят на удоволствието е зло.

— Чували сме ги твоите ненормални теории, Краг — изгледа го студено Гагнет. — Ти много държиш на тях, но те са безполезни. Светът не може да съществува без удоволствието.

— Така счита Гагнет! — жегна го Краг.

Наближиха края на гората и се озоваха на една скаличка. На петнайсетина метра под тях в подножието й продължаваха езерната и горите. Цялата област Баре беше огромен планински склон, който природата бе разположила терасовидно. Езерото, покрай чиито брегове преминаха, не беше затворено, а се стичаше на по-долната тераса в пет великолепни отвесни като нишка водопади, струйнали сред воден прах. Скалата не беше отвесна, така че за мъжете беше лесно да слязат надолу.

Оттук те навлязоха в друга, по-гъста гора. През средата й течеше поток и мъжете тръгнаха по бреговете му.

— Идвало ми е наум, че тъкмо Алппен ще ме убие — обърна се Маскул към Гагнет. — Така ли е?

— Тези дървета не се страхуват от Алппен. Защо ти трябва да се боиш от него? Алппен просто е едно чудесно, животворящо слънце.

— Вече зърнах заревото му и вълнението тогава едва не ме погуби.

— Силите са се опитвали да постигнат равновесие — обясни му Гагнет. — Когато видиш тук Алппен, той ще е единствен и силите у теб няма да воюват.