Астрид Линдгрен - Карлсон, който живее на покрива

— Разбира се — отвърна Дребосъчето. — От Гунила и Кристер.

— Всичките тия бонбони ще отидат за благотворителни цели — каза Карлсон и пъхна пликчето в джоба си. После отново запоглъща един след друг сандвичите.

Гунила, Кристер и Дребосъчето също ядяха бързо, защото се бояха, че няма да им остане нищо. Но за щастие майката на Дребосъчето беше приготвила много сандвичи.

През това време майката и бащата на Дребосъчето, Босе и Бетан седяха в трапезарията.

— Обърнете внимание колко тихо седят децата — каза майката. — Аз съм просто щастлива, че Дребосъчето получи най-после кученце. Разбира се, с него ще си имаме големи разправии, но какво да се прави!

— Да, сега вярвам да забрави вече своите глупави измислици за Карлсон, който живее на покрива — каза бащата.

В тоя миг от стаята на Дребосъчето долетя смях и детски брътвеж. Тогава майката предложи:

— Хайде да отидем при тях и да им се порадваме. Толкова са мили тези деца.

— Хайде, хайде да отидем! — подхвана Бетан. И всички те: майката, бащата, Босе и Бетан — се отправиха да погледат как Дребосъчето празнува своя рожден ден.

Бащата отвори вратата. Но първа извика майката, защото тя първа видя малкото дебеличко човече, което седеше на масата до Дребосъчето.

Това малко дебело човече беше чак до ушите изцапано с маслен крем.

— Ще припадна… — каза майката.

Бащата, Босе и Бетан мълчаха и гледаха с изблещени очи.

— Виждаш ли, мамо, Карлсон все пак ми дойде на гости. Ех, какъв чудесен рожден ден излезе!

Малкото дебело човече изтри с пръсти масления крем от устните си и така енергично замаха със своята дебела ръчичка към майката, бащата, Босе и Бетан, че по всички страни се разлетя маслен крем.

— Здравейте! — извика той. — Досега вие нямахте честта да ме познавате. Аз се казвам Карлсон, който живее на покрива… Хей, Гунила, Гунила, ти твърде много си препълняш чинията! И аз искам торта.

И той хвана ръката на Гунила, която беше вече взела парче торта, и я накара да го сложи обратно.

— Никъде не съм виждал такова лакомо девойче — каза Карлсон и сложи в своята чиния голямо парче торта. — Най-добрият в света изтребител на торти — това е Карлсон, който живее на покрива — добави той и се усмихна радостно.

— Хайде да се махнем оттука — пошепна майката.

— Да, може. Идете си. Така ще бъде по-добре. Иначе при вас се стеснявам — заяви Карлсон.

— Обещай ми едно нещо — каза бащата, като се обърна към майката, когато излизаха от стаята на Дребосъчето. — Обещайте ми всички — и ти, Босе, и ти, Бетан. Обещайте ми никога никому да не разказвате за това, което сега видяхме.

— Защо? — попита Босе.

— Защото никой няма да ни повярва, ще ни разпитва, докато сме живи!…

Бащата, майката, Босе и Бетан си обещаха, че няма да разкажат нито на едно живо същество за чудноватия другар, който си бе намерил Дребосъчето.

И те изпълниха обещанието си.

Никога никой не чу дума за Карлсон. И тъкмо затова Карлсон продължава да живее в своята малка къщичка, за която никой нищо не знае, макар тая къщичка да се намира на най-обикновен покрив, на най-обикновена улица в Стокхолм. Затова Карлсон и до ден днешен се разхожда спокойно, където си пожелае, и върши лудории, колкото си иска. Защото е известно, че той е най-големият немирник в целия свят!

Когато сандвичите, сладкишите и тортата се свършиха и Кристер и Гунила си отидоха вкъщи, а Бимбо си спеше дълбоко в своята кошница, Дребосъчето взе да се прощава с Карлсон.

Карлсон беше седнал върху рамката на прозореца, готов всеки миг да отлети.

Вятърът разлюляваше завеските, а въздухът беше топъл, защото вече беше настъпило лято.

— Миличък, премиличък Карлсон, нали ще си живееш пак на нашия покрив, когато се върна от бабини? Нали с положителност ще живееш там? — попита Дребосъчето.

— Спокойствие и само спокойствие! — каза Карлсон. — Ще остана да живея на покрива, ако ме пусне моята баба. А това още не се знае, защото тя ме смята за най-добрия внук на света.

— А ти наистина ли си най-добрият внук на света?

— Разбира се. И кой друг може да бъде, ако не аз? Ти можеш ли да посочиш друг? — попита Карлсон.

Той натисна копчето на корема си и моторът забръмча.

— Когато отново долетя, ние ще изядем още повече торти! — извика Карлсон. — От торти не се дебелее!… Довиждане, Дребосъче!

— Довиждане, Карлсон! — извика Дребосъчето.

И Карлсон отлетя.

Но в кошничката до креватчето на Дребосъчето лежеше Бимбо и спеше.