Астрид Линдгрен - Карлсон, който живее на покрива

— Бимбо, миличък Бимбо, ти си мое кученце.

После Дребосъчето каза:

— Аз мисля, че моят Бимбо е много по-мил от Алберг, защото кучетата от породата на дакелите са безспорно най-хубавите кучета на света.

Тогава Дребосъчето си спомни, че Гунила и Кристер трябва да пристигнат всяка минута…

О! Дребосъчето дори не можеше да си представи, че е възможно един само ден да му донесе толкова щастие. Помислете си само! Още тозчас ще узнаят, че си има кученце, и то най-прекрасното кученце в света!…

Но изведнъж Дребосъчето се обезпокои:

— Мамо, а ще мога ли да взема Бимбо при баба?

— Разбира се. Ти ще го занесеш в тая малка кошничка за пренасяне на кученца, която Босе донесе в стаята заедно с кученцето.

— О! — извика Дребосъчето. — О!

Позвъни се. Пристигнаха Гунила и Кристер. Дребосъчето се хвърли насреща им, като викаше силно:

— Подариха ми кученце! Имам си вече мое собствено кученце!

— Ой, какво е миличко! — извика Гунила, но изведнъж се сепна и произнесе тържествено: — Честит ти рожден ден! Ето ти подарък от Кристер и мене. — И тя поднесе на Дребосъчето торбичка с бонбони, а после клекна пред Бимбо и повтори: — Ой, колко е миличко!

На Дребосъчето беше много приятно да слуша това.

— Почти толкова мило, колкото Йофа — каза Кристер.

— Какво приказваш? То е много по-хубаво от Йофа и дори много по-хубаво от Алберг — каза Гунила.

— Да, то е по-хубаво от Алберг — съгласи се Кристер.

Дребосъчето си помисли, че и Гунила, и Кристер са му много добри другари, и ги покани да седнат на празнично наредената маса.

Точно в тая минута майката донесе чиния малки апетитни сандвичи с шунка и със сирене и голяма купа, пълна догоре с курабии. В средата на масата се виждаше празничната торта с осем запалени свещи. Майката взе голямата кана с какао и почна да налива в чашите.

— Няма ли да почакаме Карлсон? — попита предпазливо Дребосъчето.

Майка му поклати глава:

— Не, аз мисля, че не си струва да го чакаме. Уверена съм, че той няма да дойде сега. И изобщо нека му поставим кръст. Нали си имаш сега Бимбо?

Разбира се. Дребосъчето сега си има Бимбо, но все пак много му се искаше и Карлсон да дойде на неговия празник.

Гунила и Кристер седнаха на масата и майката на Дребосъчето почна да ги черпи със сандвичи. Дребосъчето сложи Бимбо в кошничката и също седна на масата.

Когато майката излезе и остави децата сами, Босе подаде носа си в стаята и извика:

— Да не изядете цялата торта! Да оставите за мене и Бетан!

— Добре, ще ви оставя по едно парче — отговори Дребосъчето. — Макар че, да си кажа правото, това е несправедливо. Вие толкова години сте яли торти, когато мене ме е нямало на тоя свят!…

— Само гледай да ни оставиш по-големички парчета! — извика Босе, като затвори вратата.

В тоя миг отвън се чу познатото бръмчене на мотор и през прозореца в стаята долетя Карлсон.

— Вие сте вече на трапезата? — извика той. — Изглежда, сте изяли всичко?

Дребосъчето го успокои, като каза, че масата е отрупана с ядене.

— Прекрасно! — каза Карлсон.

— А няма ли да честитиш на Дребосъчето рождения му ден? — попита го Гунила.

— Да-да, разбира се, честитя му! — отговори Карлсон. — Къде е моето място?

Майката на Дребосъчето не беше сложила четвърта чашка. Когато Карлсон забеляза това, той изду долната си устна и веднага се разсърди:

— Не, така не може! Това е несправедливо! Защо не са ми поставили чашка?

Дребосъчето му даде своята, а после тихичко се промъкна в кухнята и си донесе оттам друга чашка.

— Карлсон — каза Дребосъчето, като се върна в стаята, — подариха ми кученце. Казва се Бимбо. Ето го. — И Дребосъчето показа кученцето, което спеше в кошничката.

— Това е отличен подарък — каза Карлсон. — Подай ми, моля ти се, ето тоя сандвич, и оня, и другия… Да! — извика изведнъж Карлсон. — Без малко щях да забравя! Донесох ти подарък. Най-хубавия подарък на света… — Карлсон извади от джоба на панталоните си една свирка и я подаде на Дребосъчето. — Сега можеш да свириш на своя Бимбо. Аз свиря винаги на своите кучета. Макар моите кучета да се казват Алберговци и да умеят да летят…

— Че как така, всичките ли се казват Алберговци?

— учуди се Кристер.

— Да, всичките — и хилядата! — отговори Карлсон.

— Сега какво, да не чакаме повече, аз мисля да пристъпваме вече към тортата.

— Благодаря, мили, мили Карлсон, за свирката. Толкова приятно ще ми бъде да свиря на моя Бимбо!

— Не забравяй — каза Карлсон, — че аз често ще ти взимам свирката.. Твърде, твърде често. — И изведнъж попита разтревожено: — Получи ли някакви бонбони?