Астрид Линдгрен - Карлсон, който живее на покрива

— Хайде стига засега! Друго нещо няма да показваме. А това е за тебе. На! — И Карлсон блъсна Кире. Кире не разбра веднага какво иска Карлсон.

— Дай бонбона! — рече сърдито Карлсон. Кире извади своето пакетче и го даде на Карлсон, като успя все пак да лапне още един бонбон.

— Позор на лакомото момче!… — каза Карлсон и очите му зашариха наоколо. — А къде е кутията с благотворителните вноски? — попита тревожно той.

Гунила му подаде кутията, в която събираше „входните билети“. Тя помисли, че сега, когато Карлсон се сдоби с толкова бонбони, ще почерпи всички деца. Но Карлсон не направи това. Той грабна кутията и почна да брои трескаво бонбоните.

— Петнадесет парчета — каза той. — Стигат за вечеря… Довиждане! Отивам да вечерям вкъщи.

И той отлетя през прозореца.

Децата тръгнаха да се разотиват. Гунила и Кристер също си излязоха. Дребосъчето и Алберг останаха сами. Това много зарадва Дребосъчето. Той взе кученцето на колене и му зашепна нещо. Кученцето го лизна по лицето и заспа, като сладко похъркваше.

После майката на Дребосъчето се върна от пералнята и всичко се измени. На Дребосъчето му стана много тъжно: майка му съвсем не смяташе, че Алберг е бездомно куче. Тя позвъни на номера, който беше издълбан върху нашийника на Алберг, и разказа, че нейният син е намерил черно кученце — пудел.

Дребосъчето стоеше до телефона, притискаше кученцето към гърдите си и шепнеше:

— Дано кученцето не е тяхно! Но уви, кученцето излезе тяхно.

— Знаеш ли, синко, кой е притежателят на Боби? — каза майката, като сложи слушалката. — Момченце, което се казва Стефан Алберг.

— Боби ли? — попита Дребосъчето.

— Да, така се казва кученцето. Стефан се е съсипал да плаче. Към седем часа ще дойде за Боби.

Дребосъчето нищо не отговори, но силно побледня и очите му заблестяха. Той още по-силно притисна кученцето към себе си и тихичко, за да не чуе майка му, зашепна на ухото му:

— Миличък Алберг, как искам да си мое кученце!

Когато удари седем часът, дойде Стефан Алберг и отнесе кученцето.

А Дребосъчето лежеше в кревата си и плачеше тъй горчиво, че просто сърцето да ти разкъса.

Настана лято. Училищните занятия приключиха и застягаха Дребосъчето да го изпратят при баба му на село. Но преди заминаването трябваше да мине едно важно събитие — рожденият ден на Дребосъчето, който навършваше осем години. О, откога Дребосъчето беше зачакал рождения си ден! Почти от оня ден, когато навърши седем години.

Чудно нещо, колко време изтича между два рождени дни — почти толкова, колкото между новогодишните празници.

Вечерта срещу рождения си ден Дребосъчето разговаря с Карлсон.

— Утре е моят рожден ден — каза Дребосъчето. — При мен ще дойдат на гости Гунила и Кристер и ще ни сложат трапеза в моята стая… — Дребосъчето помълча:

изглеждаше мрачен. — Много ми се иска да поканя и тебе — продължи той, — но…

Майка му толкова много се сърдеше на Карлсон, че беше безполезно да иска от нея разрешение.

Карлсон изду долната си устна повече от всеки друг път:

— Няма да дружа с тебе, ако не ме поканиш! И аз искам да се повеселя.

— Добре, добре, ела — каза бързо Дребосъчето. Той реши да поговори с майка си. Каквото ще да става, но е невъзможно да празнува рождения си ден без Карлсон.

— А с какво ще ни гощават? — попита Карлсон, като престана да се сърди.

— То се знае, с торта, украсена с осем свещи.

— Добре! — извика Карлсон. — Знаеш ли, аз имам едно предложение.

— Какво? — попита Дребосъчето.

— Не може ли да помолиш майка си да ни приготви вместо една торта с осем свещи, осем торти с една свещ?

Но Дребосъчето не вярваше, че майка му ще се съгласи.

— Ти навярно ще получиш хубави подаръци — попита Карлсон.

— Не зная — отвърна Дребосъчето и въздъхна. Той знаеше: това, което искаше, за което жадуваше, нямаше да получи…

— То се знае, няма да ми подарят куче, докато съм жив. Но, разбира се, ще получа много други подаръци. Затова реших целия ден да се веселя и никак да не си мисля за куче. А ако получа кутия с бонбони, ще ти я дам.

За Карлсон Дребосъчето беше готов на всичко, особено сега, когато предстоеше раздялата.

— Знаеш ли, Карлсон — рече Дребосъчето, — вдруги ден заминавам при баба за цяло лято.

Карлсон отначало се натъжи, но после каза с весел вид:

— И аз ще отида при баба си, и моята баба много повече прилича на истинска баба, отколкото твоята.

— А къде живее твоята баба? — попита Дребосъчето.