— Ха, ха! Би било знаменито! — каза веднъж Босе. — Представете си на корицата на „Седмично списание“ снимка, на която Карлсон души букет розови рози, седнал в своя салон, или нещо от този род.
— Ама че си глупав! — възрази му тогава Дребосъчето. — Карлсон няма никакъв салон, а само една малка разхвърляна стая и никакви рози.
Босе всъщност знаеше това. Веднъж, но само веднъж, той, Бетан, майката и бащата се качиха на покрива и видяха къщичката на Карлсон. Те се промъкнаха през капандурата на тавана — онази, която обикновено използуваше коминочистачът — и Дребосъчето им показа колко хитро бе скрита къщичката на Карлсон зад комина и непосредствено до противопожарната стена на съседната сграда. Майката се беше поуплашила, когато се качи на покрива и видя улицата толкова дълбоко под себе си. Тя едва не припадна и трябваше да се облегне на комина.
— Дребосъче, обещай ми никога да не се покатерваш тук сам — простена тя.
Дребосъчето поразмисли хубавичко, преди да обещае.
— Добре — каза той накрая, — никога няма да се покатервам тук сам… Но понякога ще долитам тук с Карлсон — прибави той доста тихо. А ако майка му не го чу, нека се сърди на себе си. Как можеше изобщо да настоява Дребосъчето да не ходи на гости у Карлсон? Тя сигурно нямаше представа за това, колко забавно можеше да се прекара в малката неразтребена стаичка на Карлсон, където имаше толкова много неща.
Но сега явно щеше да се сложи край на всичко, мислеше си горчиво Дребосъчето, и то само заради тези глупави драсканици във вестника.
— Трябва да кажеш на Карлсон да се пази — каза бащата. — Нека известно време да не лети толкова много. Можете да стоите в твоята стая, където никой няма да ви види.
— Но ако прави бели, ще го изхвърля — закани се майката.
Тя сложи на кухненската маса пред Дребосъчето една чиния каша, а и на Бимбо сипа малко в неговата паничка. Бащата каза довиждане и отиде на работа. Оказа се, че и майката щяла да излиза в града.
— Само ще отскоча до туристическото бюро, за да проверя дали могат да ни предложат някое приятно пътешествие за отпуската на баща ти — обясни тя и целуна Дребосъчето. — Скоро ще се върна.
И така Дребосъчето остана сам. Сам с Бимбо, с кашата и със своите мисли. И с вестника. Беше го поставил до себе си и от време на време му хвърляше коси погледи с крайчеца на окото. Под съобщението за Карлсон бе поместена красива снимка на голям бял параход, току-що пристигнал на посещение в Стокхолм и закотвен в градското пристанище. Дребосъчето се вгледа в снимката — ах, какъв красив параход. Прииска му се да види такъв параход в действителност и да прекоси с него морето!
Момчето се опитваше да гледа само парахода, но погледът му непрестанно се връщаше на онова отвратително заглавие:
ЛЕТЯЩО БУРЕ ИЛИ КАКВО?
Дребосъчето беше действително разтревожен. Колкото е възможно по-скоро трябваше да говори с Карлсон, но не биваше и много да го сплаши — в никакъв случай, защото кой знае дали Карлсон не би се уплашил толкова, че да отлети и никога вече да не се върне!
Дребосъчето въздъхна. Сетне неохотно пъхна в устата си лъжица каша. Той не глътна кашата, а само я държеше на езика си, сякаш я опитваше. Дребосъчето бе от онези дребни, тънки и слаби момченца без апетит, каквито ги има толкова много. Той винаги човъркаше из храната си и му бе необходима цяла вечност, докато се нахрани.
„Кашата не е особено вкусно нещо“, мислеше си Дребосъчето. Дали пък нямаше да му се услади повече, ако я посипе с още малко захар. Той взе захарницата, но в същия миг пред кухненския прозорец прозвуча бръмчене на мотор и в кухнята влетя Карлсон.
— Хопала, тралала, Дребосъче! — изкрещя той. — Я познай кой е най-добрият добър приятел в целия свят и отгатни защо пристига именно сега?
Дребосъчето бързо преглътна залъка си.
— Най-добрият приятел в целия свят си ти, Карлсон! Но защо пристигаш именно сега?
— Имаш право на три опита да отгатнеш — заяви Карлсон, — защото ми е домъчняло за тебе, малко глупаво момченце, или защото сбърках посоката и всъщност исках да обиколя Градската градина, или пък защото усетих, че ухае на каша! Познай кое от трите е вярно!
Лицето на Дребосъчето засия от радост.
— Защото ти е домъчняло за мен — предложи той свенливо.
— Сбърка отсече Карлсон. — А нямам никакво намерение да обикалям Градската градина, та изобщо не го споменавай.
Градската градина, сепна се Дребосъчето. Олеле! Карлсон в никакъв случай не биваше да отива там и въобще никъде из града, където гъмжи от хора и биха могли да го забележат. Това трябваше най-сетне да му се разясни.
Читать дальше