Арнет Лем - Продадена принцеса

Ривъс обърна лице срещу нощния вятър и се взря във врага.

— Казваш, че е така вкусен, защото Рендолф го вари?

— Дали ще са неприятности или ейл, Рендолф е майстор в забъркването им — гласът й се снижи. — Кажи ми, какво си мислиш.

Успехът се крепеше на поддръжката на съюзниците му. Беше разпратил вестоносци при Съдърленд, Маккуин и при Брус. Елизабет Гордън не бе отишла в Кале, както бе казала, а в Елджин Енд, където бе научила вестта за похода на Кътбърт срещу замъка Олдкеърн. Беше се върнала незабавно и оттогава пренасяше съобщения между Ривъс и Кътбърт.

— Ривъс?

Той й отговори с цялата си честност.

— Превъзхождат ни трима срещу един. Той изсича горите ми и пред очите ми строи обсадни машини. Кланът Дейвидсън държи пътя към Елджин Енд. Кътбърт ми предаде по теб съобщение да се предам. Пак по теб аз му отговорих да пропадне в ада дано. Хората ми седят като сакати полски мишки и чакат да ги грабне ястребът.

— Какво усещаш ти самият?

Ривъс знаеше какво има предвид и макар да се противопоставяше на тази мисъл, почувства че съпротивата му отслабва. Меридийн си бе отишла, а без нея той беше само една куха черупка.

— Чувствам се нещастен, Елизабет.

На другия ден щеше да има битка и съдбата на всеки мъж, жена, дете и звяр сред стените на замъка Олдкеърн беше в Божиите ръце. Този въпрос, обаче, му бе дотегнал, защото от пристигането на Кътбърт не бе говорил за нищо друго.

Предпочете да засегне един интригуващ въпрос.

— Ще се омъжиш ли за Рендолф, щом свърши службата ти при краля?

— Да — тя му се усмихна кисело и му пожела лека нощ.

Останал сам Ривъс отново насочи вниманието си към полето. Откъм външната стена долетя звука на арфа и флейта, а заедно с тях гласове, които повече подхождаха на свине. На лунната светлина езерото блестеше като сребро, а гърбовете на бойните коне приличаха на черни камъни. Оттатък езерото и по-далеч на изток войниците почиваха в сянката на почти завършените обсадни машини.

Едно движение привлече окото му. Една блудница заобиколи по края лагера на стрелците с лъкове. От наблюдателницата жената изглеждаше на Ривъс не по-голяма от буболечка. Един от стрелците изостави топлината на огъня и се приближи до нея, но тя не му обърна внимание, вероятно с намерението да предложи услугите си на войниците с по-дълбоки кесии.

Леките жени и веселите компании бяха гледка, която можеше да се очаква преди битка, особено в една армия, сигурна, че ще победи.

За стотен път Ривъс се прокле, че не бе предвидил обсадата. Но доскоро беше погълнат първо от желанието Меридийн да приеме предопределението си, а след това да я накара да си тръгне.

В това поне бе успял. Все пак, докато оглеждаше отбраната си за последен път, си помисли, че щеше да бъде по-добре, ако тя беше край него. С тази егоистична мисъл се върна в стаята си. Така и не успя да я избие от главата си.

Сънят дойде трудно. Най-сетне Ривъс се унесе и заспа като мъртъв, което всъщност беше добре дошло. Когато се събуди, първата му мисъл беше за Меридийн, сякаш тя бе прекарала с него цялата нощ.

Знаеше, че този ден ще дойде. За Ривъс открай време мисълта за бъдещото неотменно се съпровождаше от тази да предизвика Кътбърт и отнеме меча на Чаплинг. Сърцето му се свиваше от болка, че по време на битката щеше да отнеме поне един човешки живот.

Стана и с помощта на Съмърлед облече плетената си ризница, сложи гривните си и бойните ботуши. Посегна към меча си, но откри в ножницата само един малък свитък.

„Чака те по-хубав меч.“

Под думите, в средата на съвършено изрисуван петолистник, беше изписана буквата М.

Сим се втурна в стаята. Погледна го и изрече възторжено:

— Лейди Меридийн отива да вземе меча!

Сирина, Лизабет и Елън вървяха начело на тълпа жени. Преминаха през вратите и навлязоха в площта, оградена от външната стена. Майките носеха невръстните си дъщери. Бабите водеха едва проходилите момиченца за ръка. Момичета на всякаква възраст и с различна външност вървяха ръка за ръка към пролуката в стената. Изглеждаха така, сякаш отиваха на панаир, а не в лагера на вражеска армия, готова за битка.

Цвилеха коне, лаеха кучета. Някъде на север избумтя гръмотевица. Оръжията на рицарите подрънкваха, докато те смутено пристъпваха от крак на крак.

Тогава Ривъс я видя. От мястото си над главната врата на замъка той забеляза как Меридийн сваля наметалото си и разтърсва великолепната си черна коса. Върху нея беше закрепен венец от офика. Беше облечена в най-хубавата дреха от гардероба си. Роклята беше кървавочервена и беше обрамчена със злато, както бе описано в Завета. Същата рокля бе носила първата принцеса на Инвърнес.