Станислав Лем - Соларис

— Харей? — прошепнах. Исках да извикам, но не посмях. Седнах на леглото. Вратата, която водеше към коридора, беше само притворена. Тънка светлинна игла пронизваше косо кабината. Стори ми се, че чувам спотаени гласове. Тя разговаряше с някого. С кого?

Скочих от леглото, но ме обхвана такъв ужас, че нозете ми отказаха да се подчинят. Постоях така един миг, като се вслушвах — беше тихо. Бавно се довлякох до леглото. Чувствувах как бие пулсът ми в слепоочието. Започнах да броя. На хиляда спрях, вратата безшумно се отвори. Харей влезе в стаята и застина на място, сякаш заслушана в дишането ми. Мъчех се да го направя равномерно.

— Крис?… — прошепна тя тихичко.

Не се обадих. Тя бързо се вмъкна в леглото. Чувствувах как лежи изпъната, а аз лежах безсилен до нея, не помня колко дълго. Опитвах се да измисля някакъв въпрос, но колкото повече време минаваше, толкова по-добре разбирах, че няма да заговоря пръв. След известно време, може би след час, заспах.

Утрото беше както винаги. Аз наблюдавах подозрително Харей, но само когато тя не можеше да забележи това. След обяд поседнахме срещу изпъкналия прозорец, зад който се носеха ниски, ръждиви облаци. Станцията се плъзгаше между тях като кораб. Харей четеше някаква книга, аз се бях загледал замислено, което напоследък ми беше станало навик. Забелязах, че като наведа главата по определен начин, мога да виждам в стъклото нашето отражение, прозирно, но отчетливо. Снех ръка от облегалото на фотьойла. Харей — видях това в стъклото, — като се увери с бърз поглед, че гледам към океана, се наведе над облегалото и го докосна с устни точно там, където преди миг стоеше ръката ми. Аз продължих да седя, неестествено скован, а тя пак наведе глава над книгата си.

— Харей — казах тихо, — къде излиза нощес?

— Нощес?

— Да.

— Ти си сънувал… Крис. Никъде не съм излизала.

— Не си излизала?

— Не. Трябва да ти се е присънило.

— Може би — казах. — Да, възможно е да съм сънувал…

Вечерта, когато вече си лягахме, аз отново заговорих за нашето пътуване, за връщането ни на Земята.

— Ах, не искам да слушам това — каза тя. — Не говори, Крис. Ами че ти знаеш…

— Какво?

— Не, нищо.

Когато си бяхме вече легнали, тя каза, че е жадна.

— Там, на масата, има чаша със сок, дай ми я, моля ти се.

Тя изпи половината и ми подаде чашата. Не ми се пиеше.

— За мое здраве — усмихна се тя. Изпих сока, който ми се стори малко солен, но не обърнах внимание на това.

— Щом не искаш да говорим за Земята, за какво тогава? — попитах я, когато тя угаси лампата.

— Би ли се оженил, ако мене ме нямаше?

— Не.

— Никога ли?

— Никога.

— Защо?

— Не зная. Бях сам десет години и не се ожених. Да не говорим за това, мила…

В главата ми шумеше, сякаш съм изпил най-малко една бутилка вино.

— Не, да поговорим, именно да поговорим. Ами ако аз те помоля?

— Да се оженя ли? Безсмислено, Харей. Не желая никого другиго освен тебе.

Тя се надвеси над мене. Чувствувах дъха й на устните си, прегърна ме така силно, че обхващащата ме сънливост се изпари за миг.

— Кажи го това другояче.

— Обичам те.

Тя удари чело в рамото ми, усетих потрепването на изопнатите й клепачи и влагата на сълзите й.

— Харей, какво ти е?

— Нищо. Нищо. Нищо — повтаряше тя все по-тихо. Мъчех се да отворя очи, но те сами се затваряха. Не зная кога съм заспал.

Събуди ме червената светлина на изгрева. Главата ми тежеше като олово, врата си не можех да помръдна, сякаш всичките ми прешлени се бяха сраснали в една кост. Не можех да помръдна грапавия си и отвратителен език. „Навярно съм се отровил с нещо“ — помислих си, като с мъка вдигнах глава. Протегнах ръка към Харей, но тя попадна на студения чаршаф.

Скочих.

Леглото беше празно, в кабината нямаше никого. В стъклата на червени кръгове се редуваха отраженията на слънчевия диск. Стъпих на пода. Навярно съм изглеждал смешен, защото се олюлях като пиян. Като се опирах на мебелите, стигнах до гардероба. Банята беше празна. Коридорът също. И в лабораторията нямаше никого.

— Харей! — извиках насред коридора, като размахвах замаян ръце. — Харей… — изхриптях още веднъж и вече знаех.

Не си спомням подробно какво стана след това. Навярно съм бягал полугол из цялата Станция, спомням си, че се отбих дори в хладилника, после — в най-отдалечения склад и удрях с юмруци по затворената врата. Може да съм бил там дори няколко пъти. Стълбата кънтеше, аз падах, скачах, отново тичах нанякъде, докато най-после се намерих пред прозрачната преграда, зад която се намира изходът за навън: двойна бронирана врата. Блъсках я с все сила и крещях, че това трябва да е сън. А от известно време някой беше при мене, дърпаше ме, влачеше ме нанякъде. След това се озовах в малката лаборатория, ризата ми бе измокрена с ледено студена вода, косата ми беше полепнала, ноздрите и езикът горяха от спирт. Дишах тежко, полулегнал върху нещо студено, метално, Снаут с обгорените си от химикали панталони се въртеше край шкафчето с лекарствата, търсеше нещо, а шишетата тракаха страшно.