Станислав Лем - Соларис

При обстоятелства всъщност необясними, в пространство, лишено от небе, земя, подове, сводове или стени, пребивавах, сякаш свит или затворен в някаква субстанция, която външно ми беше съвсем чужда, сякаш цялото ми тяло се бе врасло в полумъртва, неподвижна, безформена маса или сякаш аз бях тая маса, лишен от тяло, обкръжен с неясни, отначало бледорозови петна, увиснали в среда с различни от въздуха оптически свойства така, че едва от много близко разстояние предметите ставаха ясни, дори прекомерно и неестествено ясни. Защото в тези сънища моето непосредствено обкръжение надвишаваше по своята конкретност и материалност възприятията от действителността. Когато се събуждах, имах парадоксалното усещане, че истинското „наяве“ беше именно онова от съня, а това, което виждам, като си отворя очите, е само някаква негова изсушена сянка.

Такъв беше първият образ, от който възникваше сънят.

Имаше сънища, при които в мъртво съсирената тъмнина се чувствувах предмет на някакви неуморни, бавни изследвания, при които не се използуваха никакви осезаеми инструменти. Това беше проникване, раздробяване, унищожаване до пълна празнота; последната степен, дъното на тия мълчаливи унищожителни опити беше страхът, само спомнянето за който през деня ускоряваше сърцебиенето ми.

А дните, съвсем еднакви, сякаш избледнели, изпълнени със скучна неохота към всичко, пълзяха лениво и с безкрайно равнодушие. Страхувах се само от нощите и не знаех как да се спася от тях. Бодърствувах заедно с Харей, която изобщо не се нуждаеше от сън, целувах я, галех я, но знаех, че не го върша нито за нея, нито за себе си, че правя всичко от страх да не заспя, а тя, макар да не бях й казал нищо за тия потресни кошмари, сигурно се досещаше, защото в държането й чувствувах съзнание за непрестанно унижение, но нищо не можех да направя.

Казах вече, че от провеждането на експеримента насам не бях се виждал нито със Снаут, нито със Сарториус; Снаут все пак на няколко дни се обаждаше понякога с бележка, но по-често по телефона. Той се интересуваше дали не съм забелязал някакво ново явление, някакви промени, нещо, което да може да се сметне за реакция на експеримента, повтарян вече толкова пъти. Отговарях, че не съм видял нищо и сам му задавах същия въпрос. Снаут ми отговаряше само с клатене на глава на екрана.

На петнадесетия ден след прекратяване на експериментите аз се събудих по-рано от друг път, толкова изнурен от кошмарите, като че ли се събуждах от вцепеняване, предизвикано от дълбока наркоза. През открития прозорец видях как при първия блясък на лъчите на червеното слънце, чието грамадно удължение разсичаше като река от пурпурен огън океанската площ, мъртвата равнина започва незабележимо да се вълнува. Нейната чернилка веднага побеля, сякаш я покри тънка пелена от мъгла, но тази мъгла имаше твърде материална консистенция. На отделни места в нея се образуваха центрове на вълнение и това неопределено движение постепенно обхвана цялото видимо пространство. Черният цвят изчезна, закрит от размиващи го светлорозови в издутите си части и бисерно кафяви в хлътналостите си ципи. Цветовете, които отначало се редуваха, като моделираха това удивително покривало на океана в дълги редици сякаш застинали при люлеенето вълни, се размесиха и вече целият океан беше покрит с едромехуреста пяна, която излиташе на грамадни парцали както изпод Станцията, така и около нея. От всички страни едновременно към пустото червено небе изскачаха ципестокрили облаци пяна, които се разпростираха хоризонтално, съвсем различни от истинските облаци, с кълбообразно набъбнали краища. Тия, които като хоризонтални ивици закриваха ниския диск на слънцето, бяха, сякаш в контраст на неговия блясък, черни като въглен. Другите пък, които бяха по-близко до слънцето, ръждавееха, пламваха с вишнев или червено-виолетов цвят, в зависимост от ъгъла, под който ги осветяваха лъчите на изгрева, и тоя процес продължаваше, сякаш океанът люпеше от себе си кървави люспи и ту показваше под тях своята черна повърхност, ту се закриваше с нови приливи на пяна. Някои от тези своеобразни формации излитаха нагоре съвсем близко, зад самите стъкла, като минаваха на няколко метра, а една дори се плъзна с копринената си обвивка по стъклото, докато ония, които бяха излетели преди това в простора, вече едва се забелязваха в глъбините на небесата като пръснати птици и като прозирни петна се разтопяваха в зенита.

Станцията застана неподвижно и стоя така около три часа, но зрелището продължаваше. Едва когато слънцето се скри зад хоризонта и мрак покри океана под нас, хилядният рой от тънки розови силуети се заиздига все по-високо и по-високо, полетя в някакви безкрайни редици, като по невидими струни, неподвижни и безтегловни, и това величествено възнесение продължи, докато не стана съвсем тъмно.