Станислав Лем - Соларис

— Подаръци? Боже мой!

Започнах да се смея.

— Престани! — извика той, като ме хвана за ръката. Стиснах пръстите му. Стисках ги все по-силно, докато не му изпукаха костите. Той ме гледаше с присвити очи, без да трепне. Пуснах го и отидох в ъгъла. С лице към стената, казах:

— Ще се помъча да не проявявам истерия.

— Да оставим всичко това. Какво ще поискаме?

— Кажи ти. Сега не мога. Тя каза ли нещо, преди да?…

— Не. Нищо. Що се отнася до моето мнение, смятам, че сега имаме добър шанс.

— Шанс ли? Какъв шанс? За какво? Аз… — казах тихо, като го гледах в очите, защото веднага разбрах. — Връзката? Пак Връзката ли? Малко ли още — и ти, ти самият, и цялата тая лудница… Връзката ли? Не, не, не. Без мене.

— Защо? — попита той съвсем спокойно. — Келвин, ти непрекъснато, а сега повече от когато и да било, инстинктивно го третираш като човек. Мразиш го.

— А ти не?… — подхвърлих аз.

— Не. Келвин, ами че той е сляп…

— Сляп ли. — повторих аз, несигурен дали съм чул добре.

— Разбира се, в нашия смисъл. Ние не съществуваме за него така, както един за друг. Повърхността на лицето, на тялото, които виждаме, ни помага да се познаваме като индивиди. Това за него е прозрачно стъкло. Той гледа в гънките на нашите мозъци.

— Е, добре. Но какво от това? Какво искаш да докажеш? Щом може да съживи, да сътвори човек, който не съществува другаде освен в паметта ми, и то така, че нейните очи, движения, гласът й … гласът й…

— Говори, говори! Говори по-нататък, чуваш ли!

— Говоря… говоря… да. Следователно… гласът… от това следва, че той може да чете в нас като в книга. Разбираш ли какво искам да кажа?

— Да. Че ако иска, може да се разбере с нас, а?

— Естествено. Нима това не е очевидно.

— Не. Съвсем не. Та той е можал да вземе само рецептата за продукцията, а тя не се състой от думи. Като фиксиран запис на паметта, тя представлява белтъчна структура като главичката на сперматозоид или като яйце. Ами че в мозъка няма никакви думи, чувства; споменът на човека е образ, записан с езика на нуклеиновите киселини върху едромолекулни асинхронни кристали. Следователно той е взел онова, което е било най-ярко съхранено в нас, най-дълбоко затворено, най-пълно, най-силно отпечатано, разбираш ли? Но съвсем не е трябвало да знае какво представлява това за нас, какво значение има. Това е все едно да можехме да създадем симетриада и я хвърлим в океана, като знаем архитектурата й, технологията и строителните материали, но не разбираме за какво е тя, за какво служи, какво представлява за него…

— Това е възможно — казах. — Да, това е възможно. В такъв случай той изобщо… може съвсем да не е искал да ни смачка и погуби. Може би. И само случайно… — Устните ми се изкривиха и затрепераха.

— Келвин!

— Да, да. Добре. Няма ми вече нищо. Ти си добър. Той също. Всички са добри. Но защо? Защо направи това? Какво й каза?

— Истината.

— Истината, истината! Какво?

— Нали знаеш. Ела сега при мене. Ще пишем рапорт. Ела.

— Чакай. Всъщност ти какво искаш? Сигурно не възнамеряваш да останеш на Станцията, нали?

— Напротив. Искам да остана.

Седях до големия прозорец и гледах към океана. Нямах никаква работа. Рапортът, изготвен за пет дни, сега беше сноп вълни, който се носи през безкрайността някъде зад съзвездието Орион. Когато се добере до тъмната прашна мъглявина с обем осем трилиона кубически мили, която поглъща всеки сигнал и светлинен лъч, ще се натъкне на първия от дългата верига предаватели. Оттук той ще се предава от една радиостанция на друга, в скокове от милиарди километри ще се носи по огромна дъга, докато последният предавател, металически блок, претъпкан с най-точни прибори, с удължената муцуна на насочената си антена не го концентрира за последен път и го тласне по-нататък в пространството към Земята. После ще минат месеци и един също такъв сноп енергия, повлякъл зад себе си бразда от ударни деформации в гравитационното поле на Галактиката, изстрелян от Земята, ще достигне челото на космическия облак, ще се плъзне край огърлицата от свободно движещи се предаватели и усилен от тях, без да намалява скоростта, ще се устреми към двете слънца на Соларис.

Океанът под високото червено слънце беше по-черен от обикновено. Кафява мъгла го сливаше с небето. Денят беше изключително горещ, сякаш предвещаваше една от ония много редки и невъобразимо яростни бури, които се появяват на планетата няколко пъти в годината. Съществуват основания да се допусне, че единственият обитател на планетата контролира климата и сам предизвиква тия бури. Още няколко месеца ми предстоеше да гледам през тия прозорци, от високо да наблюдавам издигането на бялото злато и морната червенина, които от време на време се отразяват в някаква течна ерупция, в сребристия балон на симетриадата, да следя движението на наклонените от вятъра стройни колони на „бързачите“, да се натъквам на полуизветрелите, вече разпадащи се мимоиди. Един ден всички екрани на визиофоните ще се изпълнят със светлина, ще оживее цялата отдавна замряла инсталация на електронната система, задвижена от импулс, изпратен от стотици хиляди километри, за да съобщи за приближаването на металния колос, който с провлечения гръм на гравитаторите си ще се спусне над океана. Това ще бъде „Одисей“ или „Прометей“, или някой друг от огромните кръстосвачи за далечни пътешествия. Когато се кача на него по стълбата от плоския покрив на Станцията, ще видя на палубата му редици масивни роботи с бяла броня, които не делят с човека първородния грях и са толкова невинни, че изпълняват всяка заповед, докато унищожат себе си или преградите, които стоят на пътя им, ако така е била програмирана осцилиращата им от кристали памет. А после корабът ще тръгне безшумно, по-бързо от звука и ще оставя зад себе си конус от достигащи до океана разломени на басови октави гърмежи и лицата на всички хора в миг ще засияят при мисълта, че се връщат у дома.