Станислав Лем - Соларис

И така, ние се въртяхме непрекъснато в кръга от земните, човешките понятия, а първата връзка…

Експедициите прекосиха стотици километри в дълбините на симетриадите, наслагаха там регистриращи апарати, автоматични филмови камери; телевизионните очи на изкуствените спътници регистрирваха появата на мимоидите и дългуните, тяхното узряване и гибел. Библиотеките се пълнеха, архивите се разрастваха, цената, която трябваше да се плати за това, понякога биваше твърде висока. Седемстотин и осемнадесет души загинаха по време на катаклизмите, неуспели да се измъкнат от обречените на гибел колоси, в това число сто и шест дадоха живота си само в една катастрофа, известна с това, че в нея намери смъртта си самият Гисе, по това време седемдесетгодишен старец. Седемдесет и девет души, облечени в бронирани скафандри, заедно с машините и уредите, бяха погълнати само за няколко секунди от страхотен взрив мръсна каша, фонтанът на която събаря и двадесет и седем пилота на хеликоптерите и самолетите, които са кръжели над изследваното творение. Това място, което се намира на пресечната точка между четиридесет и втория паралел и осемдесет и Деветия меридиан, е обозначено на картата като „Ерупция на сто и шестте“. Но тая точка съществува само на картите, защото там повърхността на океана не се отличава с нищо от всяка друга точка по неговите простори. Тогава за пръв път в историята на соларистическите изследвания се надигнаха гласове, които искаха да се приложат термоядрени удари. Всъщност това щеше да бъде по-лошо от отмъщение: ставаше дума за унищожаването на онова, което не можем да разберем. В момента, когато се обсъждало това предложение, случайно оцелелият началник на резервната група на Гисе — Тсанкен — заплашил, че ще взриви Станцията заедно със себе си и останалите осемнадесет члена на екипажа. И макар никога официално да не се призна, че неговият самоубийствен ултиматум е повлиял на резултатите от гласуването, може да се предполага, че това е било именно така.

Но мина времето, когато толкова многолюдни експедиции са посещавали планетата. Самата Станция — нейният строеж е бил надзираван от сателитите — беше инженерно дело от такъв мащаб, че Земята би могла да се гордее с него, ако не беше способността на океана за някакви си секунди да създава милиони пъти по-големи конструкции, и бе построена във вид на диск с диаметър двеста метра — на четири етажа в центъра и на два по периферията. Тя висеше на височина от петстотин до хиляда и петстотин метра над океана, благодарение на гравитори, използуващи енергия от анихилация. Освен обикновената апаратура, с която се съоръжаваха станциите и големите спътници на другите планети, тя имаше и специални радарни инсталации, готови при най-малкото изменение на състоянието на океанската повърхност да включат допълнителна мощност, така че стоманеният диск да се издигне в стратосферата веднага след появата на първите признаци за раждане на ново чудовище.

Сега Станцията беше всъщност безлюдна. Откак роботите бяха заключени — по неизвестни ми причини — в долните складове, можеше да скиташ из коридорите, без да срещнеш никого — като на безцелно влачен от вълните кораб, машините на който са преживели гибелта на екипажа.

Когато оставях деветия том от монографията на Гисе на рафта, стори ми се, че стоманата под краката ми, покрита с пласт пухкав пенопласт, потрепера. Аз замрях, но това движение вече не се повтори. Библиотеката беше отлично изолирана от корпуса, вибрацията би могла да има само една причина — от Станцията стартираше някаква ракета. Тази мисъл ме върна към действителността. Още не бях решил дали да полетя, както искаше Сарториус. Ако се държех така, че напълно одобрявам неговия план, бих могъл да отложа критичния момент; бях почти сигурен, че ще се скараме, защото реших да направя всичко възможно, за да спася Харей. Цялата работа беше в това, дали Сарториус има шансове за успех. Неговото превъзходство над мене беше огромно — като физик той познаваше проблема десет пъти по-добре от мене и колкото да е парадоксално, бих могъл да разчитам само на съвършенството на разрешенията, които ни сервираше океанът. През следващия час аз се позанимах с микрофилмите, като се мъчех да доловя нещо що-годе разбираемо от морето на дяволската математика, с чийто език говореше физиката на неутринните процеси. Отначало това ми се стори безнадеждна работа, още повече, че имаше цели пет страхотно трудни теории за неутринното поле, което пък значеше, че нито една не е съвършена. Но в края на краищата успях да намеря нещо по-обнадеждващо. Тъкмо си преписвах някои формули, когато някой почука.