Станислав Лем - Соларис

Ужасът, който предизвикваха тия исполини, не е във външния им вид, въпреки че той наистина може да навее кошмарни сънища. Причината по-скоро беше в това, че в техните граници нямаше нищо постоянно, нищо сигурно, в тях спираха да действуват дори физическите закони. Именно това караше учените все по-настойчиво да повтарят тезата, че живият океан е разумно същество.

Симетриадите се появяват внезапно. Тяхното образуване представлява особен вид ерупция. Около един час преди това океанът внезапно започва силно да блести, като че няколко десетки квадратни километри от неговата повърхност са покрити със стъкло. При това нито гъстотата му, нито ритъмът на вълнението му се изменят. Понякога симетриадата възниква там, където е имало фуния след изсмукалия „бързач“, но това не е правило. След около един час стъкловидната покривка изхвръква нагоре във вид на чудовищен мехур, в който се отразяват небосклонът, слънцето, облаците, хоризонтът, като се преливат и пречупват. Светкавичната игра на цветовете, предизвикана отчасти от сгъването, отчасти от пречупването на светлината — няма равна на себе си.

Особено резки светлинни ефекти дават симетриадите, които възникват през синия ден, а също и пред залез слънце. Тогава човек остава с впечатление, че планетата ражда друга, която всеки миг удвоява обема си. Тоя глобус, който сякаш гори от блясъците, току-що изтръгнат от дълбочините, се разцепва при върха на вертикални сектори. Но това не е разпадане. Тоя стадий, наречен не съвсем сполучливо „фаза на цветната чашка“, трае секунди. Устремените към небето дъги на тия ципести сводове се извиват назад, закачват се в невидимата вътрешност и светкавично започват да формират нещо като мощно тяло, във вътрешността на което протичат стотици процеси едновременно.

След известно време симетриадата започва вече да проявява най-необикновената си особеност — изменя или направо спира действието на известни физически закони. Предварително трябва да се каже, че никога няма две еднакви симетриади и геометрията на всяка от тях е нещо като ново „изобретение“ на живия океан. После симетриадата създава в себе си това, което често се нарича „моментални машини“, въпреки че тези конструкции съвсем не приличат на машините, създадени от хората; тук въпросът е само за относително тясна и поради това сякаш „механична“ целесъобразност на дейността.

Когато бликащите от бездната гейзери се втвърдят или се издуят в дебелостенни галерии и коридори, които водят по всички направления, а „ципите“ образуват система от пресичащи се плоскости, висулки и сводове, симетриадата оправдава названието си с това, че на всяко образуване на криволичещи коридори, продължения и наклонени плоскости в района на единия й полюс съответствува съвпадаща до най-дребните подробности система на противоположния полюс.

След около двадесет-тридесет минути гигантът започва бавно да се потапя в океана, като понякога се наклонява по вертикалната си ос на осем до дванадесет градуса.

Има по-големи и по-малки симетриади, но дори джуджетата след потапянето се възвишават на цели осемстотин метра над нивото на океана и се виждат от двадесетина мили разстояние. Най-безопасно човек може да навлезе вътре веднага след като равновесието се възстанови, когато цялата система престане да се потапя в живия океан, като едновременно се връща във вертикалното си положение. Най-подходящо място за изучаване се явява районът току под върха на симетриадата. Сравнително гладката „шапка“ на полюса се обкръжава там от пространство, надупчено като решето от отверстията на вътрешни камери и тунели. Като цяло, тази формация се явява развитие в три измерения на някакво уравнение от висш порядък.

Както е известно, всяко уравнение може да се изрази с фигуративния език на висшата геометрия и да се построи еквивалентно нему геометрично тяло. В тоя си аспект симетриадата е родственица на конусите на Лобачевски и на отрицателните криви на Риман, но много далечна родственица, поради невъобразимата си сложност. Тя представлява обхващащо няколко кубически мили развитие на цяла математическа система, като това развитие е с четири измерения, понеже коефициентите на уравненията се изразяват и във времето, в извършващите се през него изменения.

Естествено най-проста беше мисълта, че имаме пред себе си ни повече, ни по-малко, а една „математическа машина“ на живия океан, създаден с оглед на неговия мащаб модел за изчисления, необходими му за неизвестни нам цели. Но днес вече никой не споделя тая хипотеза на Фермонт: Тя наистина беше съблазнителна — но фантазията, че живият океан разнищва загадките на материята, вселената и живота с такива титански ерупции, всяка частичка от които е подчинена на непрекъснато комплициращи се формули от висш анализ… не можа да издържи. Извънредно много явления могат да се срещнат в глъбините на великана, които не ни позволяват да се съгласим с тая примитивна в основата си картина, детски наивна, както се изразяват някои.