Станислав Лем - Соларис

Много по-заплетена, причудлива форма, която предизвиква у наблюдателя като че ли най-резки възражения — разбира се, инстинктивни, — бяха „мимоидите“. Може без преувеличение да се каже, че Гисе се бе влюбил в тях и до края на живота си изцяло се бе посветил на тяхното изучаване, описване и изясняване същността им. В названията той се опитваше да отрази това, което в тях е най-странно за човека: стремежа към повторение на обкръжаващите форми, независимо дали са близки или далечни.

Някой ден дълбоко под повърхността на океана започва да тъмнее широк плосък кръг с оръфани очертания и сякаш със смола залята повърхност. След двайсетина часа започва да се дели на части, все повече се разчленява и едновременно се издига нагоре, към повърхността. Наблюдателят би могъл да се закълне, че под него се води страшна борба, защото от всички страни се носят насам като че ли живи кратери, които се отварят и затварят и които приличат на изкривени устни; безконечни редове концентрични, пръстеновидни вълни се трупат, над разлелия се в дълбините колеблив възчерен призрак, изправят се и се сриват надолу. Всяко такова строполяване на стотици хиляди тонове се съпровождава няколко секунди от лепкав и мляскащ, бих казал, грохот, тъй като всичко тук става в гигантски мащаби. Тъмното чудовище бива изтласкано в дълбочините, всеки следващ удар сякаш го разплесква и разкъсва, от отделните късове, които увисват като измокрени крила, се отделят продълговати гроздове, които се стесняват в дълги нанизи, сливат се един с друг, плават нагоре и влачат сякаш срасналия се с тях раздробен матерен диск. А в това време отгоре непрекъснато се сгромолясват в зиналата пропаст нови пръстеновидни вълни. Тази игра продължава понякога ден, понякога месец. В някои случаи това е всичко. Добросъвестният Гисе нарекъл този вариант „недоносен мимоид“, сякаш неизвестно откъде е знаел точно, че крайната цел на всеки такъв катаклизъм е зрелият мимоид, тоест тая колония от полипообразни, светли израстъци (обикновено по-големи от един земен град), предназначението на които е да подражават обкръжаващите ги форми. Разбира се, веднага се появи друг соларист, Ивенс, който сметна тая последна фаза за „дегенерация“, израждане, умиране, а гората от създадени форми — за очевидна проява на освобождаването на откъсващите се части от властта на майката.

Но Гисе, който във всичките си описания на други соларистически творения е внимателен като мравка, която пълзи по замръзнал водопад, в тоя случай така беше уверен в себе си, че систематизира отделните фази на формирането на мимоида във верига от нарастващо съвършенство.

Наблюдаваният от високо мимоид прилича на цял град, но това е заблуждение, предизвикано от търсенето на аналогия сред онова, което е познато. Когато небето е чисто, всички многоетажни израстъци и техните най-високи палисади са обкръжени от слой нагрят въздух; това причинява мними колебания и изменения на формите, които и без това е трудно да се определят. Първата мъгла, която се движи като някакъв лазур (говоря така по навик, защото тоя „лазур“ е рижав през червения и поразително бял през светлосиния ден), предизвиква незабавна реакция. Започва буйно напълване. Нагоре бива изхвърлена почти съвсем отделената от подложката си разтеглива, набъбваща във формата на карнабит покривка, която едновременно избледнява и след няколко минути невероятно точно имитира кълбовидния облак. Това гигантско образуване хвърля червеникава сянка, вместо едни върхове на мимоида се образуват други и цялото движение винаги е насочено противоположно на движението на истинския облак. Мисля, че Гисе навярно би дал да му отсекат ръката само да узнае защо става така. Но такива „единични“ изделия са нищо в сравнение със стихийната дейност на мимоида, раздразнен от присъствието на предмети и конструкции, които се появяват над него по волята на земните пришълци.

Възпроизвеждането на формите всъщност обхваща всичко, което се намира на разстояние не повече от осем-девет мили. Най-често мимоидът създава увеличени копия, понякога ги деформира и създава карикатури или гротескни опростявания, особено на машините. Разбира се, материалът винаги е същата, бързо избледняваща маса, която, изхвърлена във въздуха, вместо да падне — увисва, съединена посредством лесно късащи се подобия на пъпна връв с основата, по която тя бавно се придвижва, гърчи се и намалява или увеличава обема си, пластично се формира в най-сложни конструкции. Самолет, корабна конструкция или мачта биват възпроизвеждани с еднаква бързина. Мимоидът не реагира само на самите хора, по-точно казано — на никакви живи същества, а също така и на растения, защото и такива бяха доставени на Соларис за опитни цели от неуморните изследователи. Но манекен, кукла, изображение на куче или дърво, направени от какъвто да било материал, се копират незабавно.