Станислав Лем - Соларис

Очите й продължаваха да ме наблюдават със същия спокоен интерес, както в началото, когато се събудих. Сякаш тя изобщо не беше обърнала внимание на моето отчаяно усилие да я вържа, когато изпаднах в паника. Сега стоеше пасивна и като че ли чакаше нещо — едновременно равнодушна, съсредоточена и малко поучудена от всичко.

Ръцете ми сами се отпуснаха. Оставих я сред стаята и се приближих до поличката над умивалника. Чувствувах, че са ме хванали в невъобразимо ужасна клопка и търсех изход, като се спирах на все по-безогледни средства. Ако някой ме попиташе какво става с мене, какво означава всичко това, не бих могъл да му кажа нито дума, но вече си давах сметка, че това, което става в Станцията с всички ни, представлява нещо цялостно, колкото страшно, толкова и необяснимо. Но в тоя миг аз не мислех за това. Мъчех се да намеря някакъв трик, някакъв фокус, който би ми дал възможност да избягам. Без да гледам Харей, чувствувах погледа й. Над поличката в стената имаше малка подвижна аптечка. Бегло погледнах съдържанието й. Намерих лекарство за сън и пуснах четири таблетки — максималната доза! — в една чаша вода. Дори не се стараех да се крия от Харей. Не мога да кажа защо. Не мислех за това. Напълних чашата с гореща вода, почаках таблетките да се разтворят и се приближих до Харей, която продължаваше да стои насред стаята.

— Сърдиш ли се? — попита тихо тя.

— Не. Изпий това.

Не зная защо, аз се надявах, че ще ме послуша. И наистина, без да ми възрази, тя взе чашата от ръката ми и на един път изпи цялото й съдържание. Оставих празната чаша на масичката и седнах в ъгъла между гардероба и библиотечната етажерка. Харей бавно се приближи до мен и седна на пода до фотьойла, както бе правила много пъти, като подви крака под себе си и с добре познатото ми движение отметна косата си назад. Макар изобщо вече да не вярвах, че е тя, винаги, когато я разпознавах в тия малки привички, нещо ме стисваше за гърлото. Това беше неясно и страшно. Най-страшното беше, че и аз трябваше да се държа фалшиво, като си давам вид, че я вземам за Харей. Но нали и самата тя се смяташе за Харей и по свое разбиране не действуваше коварно. Не зная как се замислих върху това, но беше точно така, съвсем сигурно, ако изобщо още можеше да съществува нещо сигурно.

Седях, а момичето се беше облегнало на коленете ми, косата й гъделичкаше ръката ми; стояхме така, почти неподвижни. Няколко пъти поглеждах стрелките на часовника. Беше минал половин час и действието на сънотворното средство би трябвало да се прояви. Харей тихо промълви нещо.

— Какво казваш? — попитах аз, но тя не ми отговори.

Приех това като признак на заспиване, макар, честно казано, в дъното на душата си да се съмнявах, че лекарството ще свърши някаква работа. Защо? И на този въпрос не бих могъл да си отговоря. Може би защото моята хитрина беше съвсем плитка.

Главата й бавно се отпусна на коленете ми, тъмната й коса съвсем ги покри. Тя дишаше равномерно, както диша човек, който спи. Наведох се, за да я пренеса в леглото, но изведнъж, без да отвори очи, тя ме хвана леко за косата и избухна в остър смях.

Аз се вцепених, а тя просто примираше от смях. През тънките цепнатини на присвитите си очи ме следеше с изражение едновременно и наивно, и хитро. Аз стоях неестествено неподвижно, оглупял и безпомощен, а Харей още веднъж се изсмя, притисна страната си до ръката ми и затихна.

— Защо се смееш? — попитах аз сухо. Същият израз на малко тревожно замисляне отново се появи на лицето й. Виждах, че иска да бъде честна. Чукна с пръстче малкия си нос и най-после каза с въздишка:

— И аз не зная. — В тия думи имаше искрено удивление. — Държа се като ненормална, нали? — започна тя. — Така ми се случва понякога, знаеш… но и ти си също един добър, стоиш надут като… като Пелвис…

— Като кого? — попитах аз, защото ми се стори, че не съм чул добре.

— Като Пелвис, нали го знаеш, оня, дебелия…

В никакъв случай Харей не можеше да познава Пелвис, дори не би могла да чуе от мене нещо за него по простата причина, че той се върна от космическа експедиция цели три години след нейната смърт. Дотогава аз също не го познавах и не знаех, че като ръководи събранията в Института, има непоносимия навик да ги разтяга до безкрайност. Впрочем той се наричаше Пелле Вилис, оттук произлезе и прякорът му, който преди неговото връщане също не беше известен.

Харей опря лактите си на коленете ми и ме загледа в лицето. Аз сложих ръце върху раменете й и бавно ги придвижих към плещите й така, че те почти се сключиха около пулсиращата й шия. Това в края на краищата би могло да се сметне за милувка и ако съдех по погледа й, тя не го разбираше другояче. Всъщност аз исках да се убедя, че тялото й е обикновено, топло, човешко тяло и че под мускулите има кости, стави. Като гледах спокойните й очи, обхвана ме страшно желание силно да стисна пръсти. И те вече се свиваха, когато внезапно си спомних окървавените ръце на Снаут и я пуснах.