Всичко беше напразно. Страхотните мисли, които бръмчаха в главата ми, ставаха все по-отчетливи. Вече не си казвах: „Това е сън“, а сега мислех: „Трябва да се защищавам!“ Погледнах босите й крака, посегнах към тях, леко повдигнах розовата и пета и прекарах пръсти по кожата на стъпалото.
Тя беше нежна като на новородено.
Сега вече сигурно знаех, че това не е Харей — и почти бях уверен, че тя самата не го знае.
Босото краче се помръдна в ръката ми, в тъмночервените устни на Харей напираше безмълвен смях.
— Къде са нещата ти? — попитах аз и веднага съжалих за това.
— Моите неща?
— Какво, да не би да имаш само тая рокля?
Сега вече това беше игра. Нарочно исках да се държа небрежно и съвсем обикновено, като да сме се разделили вчера или по-точно, като да не сме се разделяли никога. Тя стана и с познато леко и пъргаво движение оправи полата си. Думите ми я заинтригуваха, макар да не каза нищо. За пръв път обгърна всичко наоколо с делови, търсещ поглед и се обърна към мене явно учудена.
— Не зная… — каза безпомощно тя — изглежда, че са в гардероба? — добави после и открехна вратата.
— Не, там има само комбинезони — отвърнах аз. Намерих при умивалника електрическа самобръсначка и започнах да се бръсна. При това гледах да не стоя с гръб към девойката, която и да беше тя.
Тя се разхождаше из кабината, надничаше във всички ъгли, погледна през прозореца, накрая се приближи до мене и каза:
— Крис, имам чувството, че нещо се е случило!
Тя млъкна. Чаках да продължи, самобръсначката в ръката ми беше изключена.
— Като че нещо съм забравила… сякаш много съм забравила… Зная… помня само тебе… и… и нищо повече.
Слушах това и се стараех да владея собственото си лице.
— Дали не съм била… болна?
— Да, това може да се нарече и така. Вярно, ти беше болна известно време.
— Аха. Това навярно е от болестта.
Тя се успокои и дори поразведри. Нямам думи да разкажа какво преживявах в тоя миг. Когато мълчеше, ходеше, сядаше или се усмихваше, впечатлението, че пред мен е Харей, беше по-силно от разкъсващото ме безпокойство. После отново ми се струваше, че това е някаква друга Харей, опростена, сведена само до някакви характерни за нея обръщения, жестове, движения. Тя се приближи съвсем близо до мене, опря свито юмруче на гърдите под брадата ми и ме попита:
— Как сме? Добре или зле?
— Не може да се желае по-добре!
Тя се усмихна леко.
— Щом така казваш, значи, че е по-скоро зле.
— Но защо, Харей, мила? Сега трябва да изляза — изрекох бързо. — Ще ме почакаш, нали? А може би… си гладна? — добавих аз, понеже сам изведнъж почувствувах глад.
— Гладна? Не.
Тя тръсна силно глава.
— Да те чакам ли? Дълго ли?
— Само един час… — започнах, но тя ме прекъсна.
— Ще дойда с тебе.
— Не можеш да дойдеш с мене, защото трябва да работя.
— Ще дойда.
Това беше съвсем друга Харей: оная, предишната никога не се натрапваше. Никога. — Мило дете, но това е невъзможно…
Гледаше ме отдолу нагоре, после изведнъж ме хвана за ръката. Помилвах я по ръката и рамото. То беше заоблено и топло. Не исках да я галя, но го правех. Тялото ми я познаваше, искаше я, влечеше ме към нея въпреки разума, логиката и страха.
Като се помъчих на всяка цена да запазя самообладание, повторих:
— Харей, това е невъзможно. Трябва да останеш тук.
— Не.
Как прозвуча това!
— Защо?
— Н… не зная!
Тя се огледа и пак повдигна очи към мене.
— Не мога — каза съвсем тихо.
— Но защо?
— Не зная. Не мога. Струва ми се… струва ми се… Тя явно търсеше отговор в себе си и когато го намери, съобщи го като откритие:
— Струва ми се, че трябва… непрекъснато да те виждам.
Деловата интонация на тия думи отне смисъла им на израз на чувства. Под това впечатление прегръдката ми, в която я държах, внезапно се промени — макар външно нищо да не беше се изменило — сега тя стоеше в обятията ми; гледах я в очите и започнах да извивам ръцете й назад. Това движение извършвах отначало несъзнателно, но постепенно придоби смисъл, насочи ме към някаква определена цел. Вече започнах да търся с очи в стаята нещо, с което да я вържа.
Но след като се чукнаха леко един в друг зад гърба й, нейните лакти с такава сила се извиха напред, че бяха напразни всичките ми усилия. Борих се може би секунда. Дори атлет, превит назад като нея, който едва опира в пода само края на стъпалата си, не би могъл да се освободи, но тя с лице, което не вземаше участие във всичко това, слабо, неуверено усмихната, разкъса обръча на ръцете ми, изправи се и отпусна ръце.
Читать дальше