Станислав Лем - Соларис

Снаут следеше критично движенията ми, скръстил ръце върху острото си коляно.

— Е, какво, да си поприказваме ли? — обърна се той към мен, докато сядах.

Не му отговорих. Продължавах да притискам марлята, която почна да се смъква по бузата ми.

— Дойдоха ни гости, а?

— Да — отговорих тихо. Нямах никакво намерение да поддържам неговия тон.

— И се отървахме? Браво, браво, доста енергично извърши тая работа!

Той докосна кожата по челото си, която още се лющеше. По него се показваха розови петна на нова кожа. Гледах го втрещен. Защо досега така нареченият загар на Снаут и Сарториус не ме накара да се замисля? През цялото време смятах, че това е от слънцето, ала на Соларис никой не прави слънчеви бани…

— Но сигурно започна скромно? — продължаваше той, без да обръща внимание на внезапния проблясък на разбиране, който ме озари. — Разни там наркотици, приспивателни, борба свободен стил, а?

— Какво искаш? Можем да поговорим на равни начала. Ако желаеш да се правиш на шут, по-добре си върви.

— Понякога човек е шут въпреки волята си — каза той и вдигна към мен присвитите си очи. — Няма да ме убедиш, че не си опитал нито въже, нито чук. А случайно не запокити ли мастилницата като Лютер?Не? О — направи той гримаса, — браво тогава! Дори умивалникът си е цял, изобщо не си се опитал да й разбиеш главата, не си изпотрошил всичко в стаята, а така, изведнъж, джаста-праста, натика я, изстреля и готово? — Той погледна часовника си. — Тогава имаме някакви си два или три часа за разговор.

Снаут ме погледна с неприятна усмивка и внезапно попита:

— Та казваш, че ме смяташ за свиня?

— За съвършена свиня! — рязко потвърдих аз.

— Така ли? А ти щеше ли да ми повярваш, ако бях ти казал? Щеше ли да ми повярваш, макар и една думичка?

Мълчах.

— Гибарян пръв преживя всичко това — продължи той все с тая престорена усмивка. — Затвори се в кабинета си и разговаряше само през вратата. А ние — навярно се сещаш какво си помислихме.

Досещах се, но предпочитах да мълча.

— Много ясно. Помислихме, че е полудял. Каза ни нещо през вратата, но далеч не всичко. Сигурно разбираш защо е искал да запази в тайна кой е при него? Ето, ти вече знаеш: suum cuique 3 3 Всекиму неговото (лат.). — Б.пр. . Но той беше истински учен. Поиска да му дадем шанс.

— Какъв шанс?

— Е, опитваше се, допускам, някак си да класифицира това явление, да го изясни, да го разчопли. Работеше и през нощта. Знаеш ли какво правеше? Навярно знаеш!

— Тези изчисления — казах. — В чекмеджето. В радиостанцията. Той ли?

— Да. Но тогава още нищо не знаех.

— Колко време продължи това?

— Колко време имаше гости? Около седмица. Разговори през вратата. Но какво ставаше там? Ние мислехме, че халюцинира, че е моторно възбуден. Аз му давах скополамин.

— Как така… на него?!

— Е, да. Вземаше го, но не за себе си. Правеше експерименти. Така си беше.

— А вие?

— Ние? На третия ден решихме да влезем при него. Да разбием вратата, ако не може другояче, съвсем честно искахме да го излекуваме.

— Аха… значи, затова! — изтръгна се от мен.

— Да.

— И там… в тоя гардероб…

— Да, мило момче. Да. Той не знаеше, че в това време и нас ни посетиха гости. И вече не можехме да се занимаваме с него. Сега… Сега вече имаме известна… рутина.

Последната дума той произнесе толкова тихо, че аз по-скоро се досетих за нея, отколкото я чух.

— Чакай, не разбирам — казах. — Как така? Трябвало е да чуете! Сам каза, че сте подслушвали. Трябвало е да чувате два гласа, следователно…

— Не. Чувахме само неговия глас, но дори да имаше там някакви други неясни звуци, ти сигурно разбираш, че ги приписвахме на него…

— Само на него?… Но… защо така?

— Не зная. Наистина аз имам известна теория по тоя въпрос. Но ми се струва, че не бива да бързам с нея, още повече, че с нищо не може да ни помогне едно или друго обяснение. Да. Но ти трябва да си видял вчера нещо, в противен случай би ни смятал и двамата за луди.

— Помислих, че и аз съм полудял.

— Така ли? И никого ли не видя?

— Видях.

— Кого?

Гримасата му вече не беше усмивка. Дълго се вглеждах в него, докато му отговоря:

— Тая… черната…

Той не каза нищо, но цялата му свита и приведена напред фигура изведнъж се отпусна.

— Ти можеше да ме предупредиш… — започнах аз вече по-малко уверено.

— Та нали те предупредих.

— По какъв начин?

— По единствения възможен. Разбери, аз не знаех кой ще се яви при тебе. Това никой не знае, не може и да се знае…