Станислав Лем - Оглед на място

След лекцията имаше банкет. Запознах се с един млад учен, който седеше от лявата ми страна, отдясно беше седнал ректорът. Младежът се оказа по-интересен. Беше доктор по съобразонетика, приличаше на качулат бухал и се казваше Тиукстъл. Освен с основната си наука се занимаваше и с хористика. Но се виждаше, че познава земните проблеми само на теория. Смяташе например, че плашим враговете си с настръхнала коса като хиените. Уверявах го, че косите ни изобщо не настръхват, но той се позова на земни книги. Иди обясни на чужденеца, че това не е доказателство, защото и на петите си не плюем в буквалния смисъл, макар че така се казва. Като чу за моята среща с Таксалат, Тиукстъл се усмихна иронично. Официална пропаганда, каза той, панаирджийски фокуси и трикове, баламосване. Съгласи се да стане мой наставник. Едва от него разбрах как действа етикосферата. Тя се състои от съобразони, които се произвеждат в структурни предприятия и съобразаводи. Начело на централното управление на силата стои правителствен дуумвират, състоящ се от Първия инхибитор 182 182 Инхибитор (лат.) — който спира нещо. и Първия хедоматик. Техните действия се уравновесяват, защото единият полага грижи за предотвратяване на злото, иначе казано — за ограничаване на постъпките, а вторият за предоставяне на доброто и по този начин на максимума свободи. Дисциплината на Тиукстъл, съобразонетиката, не се занимава с морални принципи за влагане в съобразоните, а с изкуството да се въплъти етиката във физиката. Още първите проектанти на етикосферата, наричани Бащи-основатели, разбрали тази необходимост. Най-голямото нещастие на всички морални кодекси е несъизмеримостта на постъпките, която предизвиква въпроси като този кое е по-лошо: да окрадеш сирак, да измъчваш старец или да набиеш свещеник със свещена реликва. Така че етикосферата не трябвало да бъде нито психолог-възпитател, нито наблюдател и контрольор, нито невидим съдия или полицай, а още повече не трябвало да взема страна , от която да може да се дискутира и да се спори за същността на постъпките, защото подобно вездесъщо настойничество не би могло да се понесе. Затова поглъщането на злото от етикосферата е във всички случаи нейно физическо свойство. В облагородената среда не можеш да принудиш никого да направи нещо, както не можеш да принудиш електроните да престанат да обикалят около атомните ядра. Не можеш да унищожиш в нея какъвто и да е живот, както не можеш да унищожиш материята или енергията. Законите на физиката са преди всичко забрани , защото правят определени неща невъзможни, затова в етикосферата не можеш да извършиш престъпление, както в нормална среда не можеш да създадеш перпетуум мобиле. Ето защо всички решения, които трябва да вземат съобразоните, са пренесени от мочурливите дебри на психологията на почвата на точните изчисления. И именно с това се занимава съобразонетиката. Тиукстъл ми обясни как става. Една от заповедите гласи, че „никой не може да бъде лишен от свобода“. Тази заповед действа като физически закон. Всеки може да се увери в това, като направи опит да сложи на някого окови, да го спъне с букаи, да му надене примка или да подходи по-рафинирано като например циментира краката на жертвата си в кофа и я хвърли в езеро. Оковите и примките ще се разпаднат веднага на прах, същото ще стане и с цимента, но за да се стигне до това, подложеният на насилие трябва да направи опит да се освободи. Иначе ще станат на прах дори и дрехите и никой няма да може да носи презрамки или колан. Така че вързаният трябва да се дърпа във възлите и когато усилията му преминат определена граница на напрежение, съобразонните датчици заповядват на връзващото вещество да се разпадне. Ако съм се дърпал, когато ми сложиха нашийника, щял съм да се освободя, но не съм знаел това, защото не съм волянец и на това именно са разчитали моите похитители, добави, смеейки се, Тиукстъл. Съобразоните изобщо не се занимават с духовното състояние на нападнатия, защото не могат да го правят и само установяват дали нещо не ограничава свободата на движенията му. Умението на съобразониците се състои в това така да преведат моралния смисъл на всички ситуации на точния език на физиката, че да се стигне до оптимално решение за всички, без намесата на някаква психологическа оценка. Това означава, че съобразоните изобщо не следят кой се опитва да извърши убийство и не оценяват намерението, проявяващо се в постъпката, а само установяват фактическото състояние и правят невъзможни вредните му резултати. Програмата обхваща много заповеди, които звучат кратко и ясно, например: „Нищо не може да падне с голяма скорост“, което означава, че нито метеор може да падне върху град, нито някой ще намери смъртта си, ако падане без оглед на това дали сам е скочил от прозореца, или е бил изхвърлен, макар че приведените в действия противодействащи средства са различни. Към тези средства принадлежат махватите и глътите, по-малки от атома частици, които поглъщат или отделят енергия по заповед на съобразоните. Трилион глъти, разпръснати над една квадратна миля, могат да понижат температурата с двадесет градуса за минута. Никой не ми го каза, но си мисля, че точно така Воляния е предизвикала заледяването на Черна Кливия. Други заповеди на съобразонетиката определят, че ако жертвите не могат да бъдат избегнати, те трябва да бъдат колкото се може по-малко. Това е принципът за минимум зло. Ако едно дете, което пресича железопътна линия, заклещи крака си между релсите, а спирането на засиления влак може да доведе до дерайлиране, иначе казано — до смъртта на пътниците, детето ще бъде прегазено. Този пример беше измислен от Тиукстъл за мое ползване, защото във Воляния няма влакове. Друго правило гласи, че „никой не може да се разболее“. Във Воляния от двеста години вече няма медицина от земен тип, защото медицинският надзор над всички от раждането до смъртта им се осъществява от съобразоните, така че операциите и всякакъв вид други намеси са ненужни. Не може например да се стигне до емболия или преплитане на червата, защото съобразоните ликвидират в зародиш всяко възникващо болестно състояние. Това засяга също така грешките и отклоненията в тъканите, наречени тумори. Оттук именно дошла някога безсмъртната идея да се постигне безсмъртие чрез ектокиране. Спасително-ремонтната служба, която е постоянно активна в съобразоносферата, съвсем не е нещо ново и първо, което светът досега не е виждал, подчертаваше Тиукстъл, защото много подобни отношения съществуват във всеки жив организъм. Тъй като и в него, докато действа ефективно, едни органи или тъкани не могат да вредят на други, не могат да нарастват за тяхна сметка, а ако нещо навлезе отвън, било то микроб или парче снаряд, ще бъде обезвредено, изолирано или отделено от организма. Също като съобразоносферата организмът не се впуска в каквито и да е морални разсъждения, за да разбере например дали зад дадено посегателство срещу здравето и живота стоят или не стоят някакви оправдателни причини. Организмът действа без уговорки и именно това е причинявало някога големи грижи на лекарите, когато бивали отхвърляни присадените органи. Тялото може да бъде надхитрено и убито, защото действа винаги по един и същ начин, докато благодарение на съобразонетиката етикосферата е подложена на непрекъснато усъвършенстване. Това обаче не означава, че вече е съвършена или дори че някога би могла да достигне абсолютно съвършенство. По тази гледна точка Тиукстъл се оказа скептик. Той ми даде да прочета един памфлет отпреди петдесет години срещу позициите на съобразониците от философа Ксаимарнокс, който бил съобразоник, докато не променил радикално убежденията си. Ксаимарнокс твърдеше, че етикосферата не е противодействие на общественото зло, както обикновено се смята, а на нещо съвсем друго. „Благоденствието — пишеше той — не е това, което вече имаме, поне не само това, а мираж, далечна цел, която е някъде в бъдещето. Нищетата е страшна и потискаща, но поне те кара да полагаш усилия, за да се избавиш от нея, а лесно придобитото и достъпно като въздуха благоденствие е по-голямо зло затова, защото от него няма къде да отидеш, така че трябва да го увеличаваш, нищо друго не можеш да направиш. Не само трябва да имаш все повече — сега, на момента, под ръка, — но трябва едновременно с това да имаш все повече нови, по-нататъшни възможности. Ето защо се е наложило да преправите света, след като не сте искали или не сте могли да се заемете и да преправите самите себе си, което впрочем, както знаем, дава наистина по-други резултати, но не по-малко фатални. Нищо обаче не убива така хуманното у мислещото същество, както благосъстоянието, получено даром и без участието, без подкрепата, без съдействието на другите мислещи същества. Не трябва нито да бъдеш добър към някого, нито да правиш услуги, нито да помагаш, нито да бъдеш сърдечен, защото това става също така безсмислено, както да даваш милостиня на богаташ, както медната монета в златна мина. След като всеки вече има повече, отколкото би могъл да поиска, какво още може да му се даде? Чувства ли? В такава ситуация може да ги прояви само един аскет към друг. Но в такъв случай аскетизмът се превръща в подигравка с рая на цивилизацията, който е бил създаден с толкова труд, а между другото до ерозия на доброжелателството, привързаността, уважението и любовта се стига постепенно, не за едно или две поколения. Най-напред се появяват примитивни роботи, които изпълняват ролята на слуги, най-напред механиката само подражава неумело на видяното от хората, като програмира внимание, отдаденост и готовност да се служи, но може, а дори и се налага още по това време симулацията да се усъвършенства все повече, железните манекени отиват в музея на техниката и на тяхно място идва ненатрапващото се така грубо като тях, грижещото се, чувствителното, верноподаническото, направо любещо, макар и безразлично, но затова пък безгранично, до самоунищожение, неегоистично внимание на обкръжението, то изпълнява прищевките още преди да си ги помислил напълно, но ако абсолютната власт развращава абсолютно, такава съвършена благосклонност убива съвършено. А след като връщането към недоимъка, нищетата и несъвършенството е невъзможно за обществото, от кого би трябвало то да потърси равносметка за щастието, което го е затрупало, ако не от този, който го създава? Някой винаги трябва да бъде виновен — Бог, светът, съседът, предците, чужденецът, някой трябва да бъде виновен. И какво? Налага се да се защитава от мислещите същества тяхното нежелано щастие, а когато те не могат да го стъпчат, им остава да потърсят равносметка единствено от другите мислещи същества. Така че всички трябва да бъдат пазени от всички и точно това сте направили. Ще нарека това катастрофа: рай за всички, където всеки носи собствения ад в себе си и не може да даде на другите да го почувстват. А най-голямото му желание е да сподели с другите вкуса на своето положение. Искате доказателство? Ето го. Макар че изобщо не сте планирали това, макар че това е било неразумен, а дори неочакван резултат от злопоглъщаемостта на обкръжението, вие сте създали различители на вярата от неверието. Дълбоко истински и неверни убеждения. Правителството казва, че става въпрос за много скучна вяра, ограничена до един параграф, който преименува злото в добро, иначе казано — убийството в свещена заслуга. Че това Кредо не е цел на нашите екстремисти (а вярата все пак трябва да бъде цел), а средство да измамят етикосферата, за да могат да убиват. Така че съобразониците търсят нови програми, които обезвреждат този претекст, а който говори като мене, смятат за враг. Но аз изобщо не съм такъв. Единствените мои думи са: кажете, моля ви, каква полза ще имате, ако успеете да усъвършенствате съобразоните така, че злото, което още се процежда през последната цепнатина, останала на хората, цепнатината на религиозните преживявания, бъде зазидано в тях завинаги? Че се бетонира вътрешният ад на всеки? Наистина ли не виждате абсурда на подобно «усъвършенстване»? Зная, че сте искали да бъде колкото се може по-добре. Не сте искали нищо лошо. Искали сте да направите всеобщо добро и само добро. Но се оказва, че именно това е лошо. Сега вие се мъчите с мелиоративната си дейност да сложите маска на злото. Така че ще излъжете себе си. Вие се стремите към това никой да не може да докаже на вас, на другите, на обществото, че доброто го прави нещастно, че го прави лошо. Нещастието, което е компонента на съществуването, създава вярата. Създава я нуждата от такъв Баща, който никога няма да остарее и да умре, а винаги ще остане безотказно обичащ баща. Създава я чувството, че след като светът не ни обича, трябва да има Някой, който да ни обикне. Вярата възниква не от материалната бедност, а от надеждата, че този свят не е целия свят, че в него или над него има Това или Този, към когото можеш да се обърнеш, когото ще можеш да видиш лице в лице след смъртта, ако не може, докато си жив. С една дума — вярата е заобикаляне на отчаянието под формата на родена от него надежда, защото в пълно отчаяние и без мъничко надежда не може да се живее. Не може макар и заради другите мислещи същества, а вие сте ни отнели тази възможност. Така че новата покълваща вяра, тази, която превръща деянието убийство в добро, в най-висша заслуга, тази жалка форма на изродена вяра е все пак също израз на отчаянието и родената от него надежда, че така, както е, не може да бъде. Първоначалната и вторичната вяра извират от едни и същи духовни извори. Странността на новата вяра произтича от странността на осъщественото състояние на нещата, което сами сте си създали. Моите колеги и приятели съобразоници не мислят така, защото са заети с разрешаването на особените технически въпроси на следващата стъпка в областта на хедоматиката и инхибицията, затова не знаят и не искат да знаят, че тяхната хедоматика постепенно се е превърнала в алгоматика, иначе казано — в измъчване от дружелюбие“.