Станислав Лем - Оглед на място

Пътят към най-големите открития минава през абсурда. Както е известно, единственият начин да не остарееш, е да умреш и с този извод свършва търсенето на вечната младост. За енцианците смъртта се е превърнала в начало на безсмъртието. Вчера видях един философ, който никога няма да остарее, защото от триста години е труп. Не само го видях, но и разговарях с него повече от един час. Със самия него, а не с негово машинно копие или някакъв друг дублатор. Това беше Аникс, който преди триста и шестдесет години получил титлата придворен мъдрец от последния Ксиксар, така че помнеше още времето на империята. Някога на Дихтония бях чул да казват, че вечният живот не може да се постигне без използването на големи машини, и видях тези машини, тежка апаратура, в която обезсмъртеният трябва да води живот на истински паралитик. Дихтонецът Бердергар беше изчислил, че са необходими точно толкова съоръжения, за да се върне в организма информацията, губеща се в процеса на стареенето. Енцианците се бяха оказали по-находчиви от дихтонците. Не бяха оборили довода на Бердегар, защото това е невъзможно. Направили бяха нещо друго: бяха го подминали с обходна маневра и бяха постигнали безсмъртие чрез смъртта. Трябва да обясня това подробно. Задачата изглежда абсурдна: този, който ще живее вечно, трябва да бъде убит. Работата е в това как се извършва убийството. В тялото се вкарват съобразони, програмирани така, че навлизат във всички тъкани, за да съпътстват молекулярните процеси на живота. Тези съобразони, изградени от податомни частици, са по-малки от най-дребните вируси. Не се виждат и с най-мощен оптически микроскоп. Прилепват към клетъчните ядра и ги запълват. Толкова са малки, че организмът изобщо не ги забелязва, затова и не мобилизира защитните си сили. В началната фаза на ектокирането съобразоните още не действат, а само се учат на своите бъдещи задачи, все едно че четат всички информационни явления, които създават живота. Не повреждат веднага тъканите, защото са само техни пасивни сенки: като някой, който, излязъл самоволно на сцената, започва да копира най-точно актьорите от пантомимата. На пръв поглед в организма не се променя нищо, докато изпълнените с придобитите знания съобразони не започнат да поемат функциите на живите частици на протоплазмата. Необходимата за това енергия те черпят от така наречените тихи ядрени реакции. Въпреки това тези реакции малко по малко убиват организма. Ектокираният не го чувства. Движи се, мисли и действа като преди това, може също да яде и пие, но след известно време, измервано с години, вече няма нужда да се храни. Тялото на такъв човек умира постепенно, но той не знае нищо за това. Настанените в него трилиони съобразони са се съединили в невидим податомен скелет, за когото промяната на живата материя няма никакво значение и точно това е екток, иначе казано — труп, чието разлагане става на незабележими дози. Предишното му тяло малко по малко се отделя с отходните продукти, но той не знае нищо за това, защото макар че е умрял, продължава да живее. Това е все едно някой да задвижи стара машина на Уат не с подаване на пара от котела, а с миниатюрен електромотор, скрит във вала на маховото колело, така че вече не парата, а електрическият ток движи буталата и колената. Така задвижената машина се превръща в съвършен макет, в движеща се декорация и същото е с тялото на ектока. Енцианското название превеждаме на гръцки, „ектос“ означава „външен“, защото безсмъртието идва отвън. Специалистите наричат тази подмяна на тялото псевдоморфоза: неживите логически системи, съобразоните, заменят живата протоплазма. Организмът запазва вида, формата и функциите си, натъпкан като чучело, а цялата ужасяваща смешка е в това, че заместващата структура е по-дълготрайна и по-ефективна от естествената. Известно време двете системи — органичната и съобразонната — работят заедно, но неживата унищожава бавно живата и най-големият проблем на ектотехниката бил да се намери необходимият синхрон между настъпващата смърт и съответно настъпващата псевдоморфоза. Единствено това изглеждало в началото неосъществимо. Успехът бил платен с хекатомби лабораторни животни. Когато промяната на материята започне да се къса като прогнило платно, съобразонният носител вече е успял да приеме нейните функции и остатъците от живота, които туптят в тялото, са вече само издълбана черупка, празна какавида, маска, зад която пулсира мълчаливо енергетичният скелет на съобразоните. Ектокираният не може да стане по-млад, защото съобразоните научават от тялото само толкова, колкото то е съдържало по време на тяхното навлизане. Мнимият живот трябва да се живее на възраст, в която е съобразонирано тялото. Затова най-добри резултати дава ектокирането в младежка възраст. Сто години след началото на ектокирането индивидът е вече биологически мъртъв. В организма му няма и следа от мускули и нерви. Това означава, че съществуват техни превъзходни заместници, защото са претърпели цялостна псевдоморфоза и са били заменени със съобразони, станали са субстрат на безсмъртието. Така че наистина трябва да умреш, за да го постигнеш. Долу-горе след двеста години се стига до незначителни промени във външния вид, но както се твърди, ще ги забележи само окото на специалиста. По това време вече не е останало нищо от автономията на жизнените процеси. Всички телесни органи действат като парната машина, която тайно се задвижва от електричество, иначе казано — мнимо. Очите могат да помътнеят временно, защото тук псевдоморфозната синхронизация понякога отказва да действа, но така или иначе бързо ще придобият бистротата на твърдо стъкло. Ако видите кожата на ектокирания, тя е малко по-тъмна, защото съобразоните, които действат непрекъснато, отделят по време на ядрените промени йони на тежки метали. Металният блясък на кожата се появява обикновено след триста години. Никакви други ефекти не се проявяват най-малко пет хиляди години. Кръвта продължава да тече по жилите, но това е вече неангажирана с нищо червена течност и не пренася кислород, така че е само като стара декорация. Ако сърцето спре — макар че не спира, като описаната по-горе парна машина, — ектокът ще продължи да се движи и мисли, защото то вече не поддържа живота. Но ще работи и по-нататък, тъй като чувството за глуха тишина и пустота в гърдите би могло да предизвика безпокойство. Така че всички признаци на живота се запазват — освен него самия. Защото вече имаме биологичен труп и като всеки труп той не се бои нито от пълния вакуум, нито от болестотворните микроби, нито от най-силния студ. При своите ядрени промени съобразоните отделят топлина, дозирана така, че ектокът не се различава по температура от живо същество. Но привидностите се запазват само там, където това е необходимо за доброто самочувствие. Вътрешността на ектокирания череп е студена, защото съобразонираният мозък работи по-добре при ниска температура отколкото на топло. Когато се стигнало до масово ектокиране, изследователите установили едновременно неговата превъзходна телесна безотказност и неговите множество неочаквани психически резултати като различни форми на неврози, а дори и лудост, защото нямало начин да се затворят очите на обезсмъртяваните за цената, която трябвало да платят. Ектокът не може да се размножава. Изглежда не е съвсем сигурно дали не би могло да се постигне и това, но какво значение има техническото решение, след като нищо няма да отмени факта, че мъртвите ще създават мъртви. Ектокът по нищо или почти по нищо не се различава от живия индивид, но знае , че не е жив. Диша, но неговите бели дробове се движат като непотребни мехове, защото дишането вече не поддържа живота. Не се нуждае вече от сън. Мисли по-бързо и по-добре от този, който има топъл, оросен с кръв мозък. Духовно остава същото същество, което е бил преди това, защото структурите на мозъка, които оформят личността, не са се променили, а дори са станали по-стабилни. След като не е жив, той не може нито да остарее, нито да умре. Не боледува и не страда. Няма начин също да бъде наречен андроид или робот, защото до последното кокалче и до последния косъм е същият като преди имортализацията. Това, че НЕ е същият, може да се открие единствено с помощта на биопсия и електронен микроскоп, който да покаже фината атомна структура на неговия организъм. Така че става въпрос за такъв фалшификат, който от много гледни точки е по-съвършен от оригинала, защото е по-надежден и по-траен. Това бил в зората на съобразонната епоха неин велик триумф. Десетки хиляди искали въпросното безсмъртие, но не могли да се справят с него. Както е казал Иркс, един от създателите на ектотехниката, явно трябва да се родиш мъртъв, за да се съгласиш с подобно положение. Ектолозите смятали — което се оказало прибързано и невярно, — че психологическият проблем от обезсмъртяването ще може да се потисне от това, че ектокиранит не умира за един миг, а за цели години, постепенно, незабележимо нито за него самия, нито за неговото обкръжение. Такъв бил краят на енцианските мечти за безсмъртие. Никаква друга техника, обясниха ми, не може да се сравнява с ектотехниката, защото никоя толкова явно и несъмнено не дава гаранция за продължително съществуване. Ако бъде възкресен някой от праха, в който се е превърнал, той ще бъде вече друго същество, може би подобно на умрелия като капка на капка вода, но ще е някой друг — като негов близнак. Защото на границата между смъртта и възкресението възникват екзистенциални парадокси, които не могат да бъдат преодолени, иначе казано — разрешени: КОЙ именно отваря очи като възкресен — СЪЩИЯТ или само ПОДОБЕН на него индивид. Докато ектотехниката, като постепенен метод, гарантира продължителността на живота по очевиден начин. Това, че никой не може да понесе резултатите от така забележителното начинание е личен въпрос, който техническото умение не може да разреши. Отхвърлянето на безсмъртието не протича у всички еднакво, но главните симптоми са подобни: отвращение от собственото тяло, зееща умствена празнота, страх и отчаяние, кулминиращи в мании за самоубийство. Трябва също да се добави, че обществото не правело сладък живота на ектокираните, като проявявало към тях особен род отвращение, примесено със завист. По въпроса защо единствено Аникс, някогашният императорски философ, не се е отказал от такова съществуване, ми наговориха най-различни противоречиви неща. Самият той някога се определил като вечен свидетел на променящия се свят, но това изглежда е само един от полулегендарните анекдоти около неговата личност. Той не се занимава с философия от над сто години. Не приема също така никого; нито един от някогашните му ученици вече не е жив. Изглежда че трябва самият ти да станеш екток, за да разбереш вкуса и бремето на такова съществуване. Историците се мъчат да подминат по всякакъв начин ектотехническата фаза на своята цивилизация. Останах с впечатлението, че в тяхното минало това е също такъв фатален и премълчаван по същите причини момент, какъвто е и гибелта на Кливия. Като че и в двата случая е станало нещо извънредно срамно, което нищо не може нито да поправи, нито да изтрие от паметта. Аникс живее в малка едноетажна къща край Хисперида, сред градина, пълна с бурени и диворастящи цветя. Сам пожела да се види с мене и това беше, както ме уверяваха, особено отличие. В младежките си години, иначе казано — по времето Империята, той публикувал главното си произведение, свързано с основата на енцианската мисъл — Доктрината за трите свята. В неговото виждане тази доктрина претърпяла своеобразна редукция. Мнението на Аникс било, че са възможни само два вида светове. Светът е или лоялен към свовите жители, или нелоялен. Лоялният е този, който няма никакви недостъпни свойства или места. Това е свят без неразрешими загадки и вечни тайни, свят съвършено прозрачен за опознаващия разум. В същото време нелоялен свят е този свят, който не може да бъде опознат напълно. Той е непостижим и неизчерпаем. И точно такъв е нашият свят. В произведението си Аникс го сравнил с кладенец, ограничен и краен в размерите си, но от който все пак може да се вади безкрайно вода. Точно такъв е Космосът: краен и неизчерпаем. След двеста години, вече като екток, той въвел в учението си малка на пръв поглед поправка. Запазил първоначалното разделение на световете, но изразил мнение, че само светът, наречен от него нелоялен, може да бъде приет за благосклонен, защото е вечно предизвикателство за разума, тъй като разумът иска повече да пътува, отколкото да стигне края на пътя, да опознава, отколкото да намери окончателната формула, защото след като я намери, би означавало едновременно да победи и загуби. Какво да прави разумът, който е опознал „всичко“? Така че той обърнал знаците за лоялност и нелоялност в своята първоначална класификация на световете. Толкова знаех, когато застанах на прага на неговото жилище. Кикерикс, който ме закара дотам, не пожела да ме придружи по-нататък. Може би Аникс искаше да се види с мене на четири очи, не зная. Не попитах за това. Седеше на дървена веранда под светлината на слънцето, изключително силна за северните райони на Воляния, и ме гледаше, докато вървях между високите храсти, покрити с пухчетата на някакви прецъфтяващи цветя. Седнал беше до една ниска дървена маса, в странното за очите ми кресло, което използват енцианците, за да сгъват под себе си краката си, когато си почиват, и като че ли по-скоро приличаше на голяма едроглава жаба, отколкото на плешива птица. Лицето му, твърдо, изпъкнало, огромно, със силно раздалечени очи и ноздри, имаше матовия цвят на синкав махагон. През тънката материя на бялата му наметка или расо се очертаваше могъщ скелет, двете си големи тъмни ръце беше поставил отгоре на масата и ме гледаше неподвижно, без да мига с очи, жълти като на дива котка. Като го видях, повярвах веднага, че е почти на четиристотин години. Макар че нямаше никакви бръчки, а гласът му звучеше силно, в него имаше нещо необикновено старо. Не беше умора, по-скоро такова търпение, каквато сигурно може да се припише само на камъните. Или пък безразличие. Като че ли вече знаеше всичко и нищо не можеше да го изненада или учуди.