Станислав Лем - Оглед на място

— И съобразоните не могат да бъдат измамени? — попитах аз. — Виж ти! Не мога да повярвам в това…

Той се засмя, но някак си невесело.

— Убедихте се върху самия себе си как стоят нещата. Беше постигнат само частичен и временен успех, защото сте били непознато за етикосферата същество.

— Но нали пълният списък на възможните преднамерени злодеяния е безкраен… Зло може да се прави по различни косвени начини…

— Наистина. Но аз и не казвам, че Воляния е осъществен рай…

Изведнъж го погледнах, изненадан от нова мисъл.

— Май вече зная как могат да се надхитрят съобразоните…

— Мога ли да разбера как?

— Моите похитители се мъчеха да направят точно това, но не разбирах, какво правят. Едва сега разбрах! Опитваха се да променят квалификацията на своята постъпка…

Той ме погледна като че ли с тревожно любопитство.

— Какво искате да кажете с това?

— Мисля си сега, че се мъчеха да превърнат екзекуцията в акт на жертвоприношение… Да я осветят по някакъв начин. Така че убийството да стане нещо великолепно, благородно, като протегната за помощ ръка. Като спасение. Трябваше да бъда принесен в жертва на нещо по-ценно от живота.

— На какво? — питаше той с нескрита ирония.

— Точно това остана доста неразбрано. Изглеждаха сигурни в делото си, докато не се заеха за работа… сякаш, знаете ли, се засилиха заедно да преодолеят препятствие и не можаха да го преодолеят…

— Защото тяхната вяра е била недобронамерена вяра! — прекъсна ме той. — Те искат да повярват в своята мисия, но не могат. Не може да се повярва само от едно желание !

— Но на други може да им провърви повече — промърморих аз. — Не на касапите, разбира се. Някой може обаче наистина да е убеден, че като убива, прави добро. Като в средновековието, когато са изгаряли тялото, за да спасят душата. С една дума — измамата ще престане да бъде измама, ако вярата е истинска…

— Но средновековието не може да бъде възкресено само с едно желание, дори и най-настойчиво — отвърна Тахалат. — Ще кажа още, че всяка настойчивост на подобни усилия демаскира тяхната същност, която съвсем не е свята! Ще ви издам нещо повече: по-лесно е да се измамят с разигравания ритуал на такова престъпление хората, отколкото съобразоните…

— Това е едно от нещата, за които философите не са и сънували — казах аз. — Логически прашинки, които различават вярата от неверието. Но как?

— Това само прилича на неразбираема загадка. Съобразоните изобщо не разпознават качествата на вярата. Просто реагират на симптомите на агресия и остават бездейни, когато ги няма. Не всеки вид вяра изключва агресивността. Какво по-агресивно от фанатизма? Така че той не може да приспи защитата. Затова пък агресията изключва желанието за добро, а такова желание изключва на свой ред убийството. Наистина, не винаги е било така, но онова минало вече не може да се върне.

— Не бих се заклел в това — отвърнах аз. — Особено когато вече знаем съответната формула: вложеният в материята декалог губи сила, когато убиецът вярва в доброто на своята постъпка. А плюс това вярата и неверието не са състояния, които се изключват логически. Може да се вярва частично, от време на време, по-силно, по-слабо… и някъде там по този път може да се прескочи бариерата на съобразоните…

Волянецът ме гледаше мрачно.

— Наистина, има такъв праг. Няма да ви лъжа. Но се намира по-високо, отколкото смятате. Значително по-високо. Затова напразно го щурмуват…

Като се досещаше за моята умора — разговорът продължи почти три часа, — директорът вече не настояваше да разгледаме заедно лабораториите, което беше предвидено в първоначалната програма. По обратния път ме придружаваше мълчаливият му асистент. Когато се носехме над града, погледът ми беше привлечен от голямо зелено петно, заобиколено с шлемовете на лъскави кули и като разбрах, че това е градският парк, помолих моя спътник да ме закара там и да ме остави сам. Известно време ходих по алеите, почти без да ги виждам, защото прехвърлях в главата си разговора с Тахалат, докато не седнах на една пейка близо до пясъчна площадка, на която играеха деца. Пейката не беше съвсем обикновена, защото имаше полукръгли вдлъбнатини за краката, които енцианците подгъват под себе си, когато сядат, но децата изглеждаха отдалече съвсем като нашите, имаха дори кофички за правене на фигури от пясък. Фигури правеше само едно малко момиченце, може би на три годинки, което беше клекнало встрани от другите. Останалите си играеха по друг начин. Замеряха се с шепи пясък, като се мъчеха да се улучат в очите и се смееха, когато като духнат обратно от порив на вятър, пясъкът се посипваше върху тези, които го хвърляха. Измежду живите плетове излезе момченце, не по-голямо от другите, застана до пясъчната площадка и каза нещо, но те не го чуха. Тогава то започна да дразни играещите, при това все по-нагло и накрая ги ядоса. Те се нахвърлиха върху него, но макар че бяха по-високи и трима срещу един, момченцето изобщо не се уплаши и правилно, защото не можеха да му направят нищо. Не зная добре какво парираше ударите им, но дребосъкът стоеше спокойно сред нападателите, разсърдени вече не на шега, които накрая го събориха заедно на пясъка, за да скачат отгоре му. Но то сякаш стана хлъзгаво като лед, те падаха от него и не им помогна нито дружното катерене, нито засилването. Тогава децата, които до този момент викаха, млъкнаха изведнъж и започнаха да се събличат, за да се разправят с другия голи. Двама от малчуганите го държаха, а третият надяна на шията на жертвата въженце, завързано на примка, и го затегна. Понечих инстинктивно да стана, но докато се надигна, въженцето се скъса. Тогава петгодишните деца побесняха. На пясъчната площадка настана такава бъркотия, че се вдигна прахоляк. От време на време някой се измъкваше от него, за да вземе някоя захвърлена играчка, лопатка или гребло, и като я стискаше във вдигнатата си ръка, се нахвърляше върху недосегаемия. Виждах как гневът на децата се превръща в отчаяние. Едно по едно, като хвърляха кое каквото държи в ръката си, те излязоха от пясъчната площадка и седнаха далече едно от друго на тревата, провесили глави. Малкият стана, хвърляше по тях пясък, приближаваше се до седящите деца, присмиваше им се и накрая едното се разплака, разкъса дрешките си и избяга. Неосъществената се жертва тръгна в друга посока. Останалите събираха бавно и дълго нещата си, после клекнаха в пясъка и нарисуваха нещо, след което се отдалечиха. Станах и над главата на момиченцето, което продължаваше да си прави спокойно фигурки, погледнах оставената от децата рисунка, един непохватно очертан силует, разсечен надлъж и нашир от остриетата на лопатките.