Станислав Лем - Оглед на място

— Съобразони в подметките ли? — обадих се първи.

— Разбира се. В подметките, в дрехите, в ризата, с една дума — навсякъде… Надявам се, че не сте се ударили зле?…

Скритият зад тези думи смисъл беше по-малко любезен: „Ако не беше замахнал толкова силно, нямаше да паднеш на земята“.

— Няма нищо. А ако се съблека съвсем гол?…

— Ами тогава, различно е… не мога да ви кажа точно какво би станало, защото самият аз не зная. Ако можеше да се знае, би могло да се заобиколят уморите, или умиротворителите на морала… моля ви любезно да обърнете внимание, че филтър на агресията е цялото обкръжение, а не само облеклото…

— А ако някъде, на уединено място, ви хвърля камък по главата?

— Допускам, че камъкът ще бъде отклонен по време на полета си или ще се разпадне при удара…

— Как може да се разпадне?

— С изключение на малко места, каквито са резерватите, у нас вече няма необлагородени вещества…

— Как така, и плочите на тротоарите ли? И чакъла по пътеките? И стените? Всичко е изкуствено?

— Не е изкуствено. Съобразонирано е. Само в този смисъл, ако желаете, е изкуствено — той говореше търпеливо, като подбираше внимателно изразите си. — Необходимо беше.

— И всичко, ама всичко, е от тези логически елементи? Това обаче трябва да е струвало страшно много средства…

— Разходите наистина са били значителни, но все пак не толкова страшно много, защото в края на краищата това е нашето основно производство…

— На съобразони ли?

— Да.

— А през зимата? А облаците? Когато водата замръзне? И изобщо може ли да се съобразонира водата?

— Може. Всичко може, уважаеми господине.

— И хранителните продукти ли? Това кафе?…

— И да, и не. Може би без да искам съм ви подвел по отношение на технолоигята. Вие си мислите, че всичко е направено ЕДИНСТВЕНО от съобразони. Само от тях. Но не е така. Те са във всичко, както, да речем, арматурното желязо в земния железобетон…

— А, така ли? Значи, ако се изразим конкретно — те са в това кафе, плават в него? Но като го пиех, не почувствах…

Трябва да съм направил гримаса на отвращение, защото волянецът разпери съчувствено ръце.

— В това количество кафе би могло да има около милион съобразони, но те са по-малки от земните бактерии, дори от вирусите, за да не могат да се филтрират… Същото е и с тъканта на вашето облекло, с кожата на обувките, с всичко.

— Значи непрекъснато проникват в организма? И с какъв резултат? Дали са вече в кръвта ми и в мозъка?

— Какво говорите! — вдигна той ръце с отбранително движение. — Те напускат организма непроменен. Според нашия основен закон за тях тялото е неприкосновен терен. Съществуват, разбира се, специални антибактериални съобразони, но ги използват само лекарите в случай на донесена отвън болест, защото над територията на Воляния вече няма никакви болестотворни микроорганизми… Може би сега ще преминем към по-следващите експерименти?…

Той се приближи до масата и издърпа чекмеджето. Вътре имаше много големи и малки гвоздеи, чук и клещи.

— Може би ще поискате да забиете гвоздей в нея? — почука той с пръст по повърхността на палисандровата маса.

— Не бих искал да ви повреждам мебелите…

— Това няма никакво значение.

Взех в ръка половинкилограмовия чук и няколко големи гвоздея. Раздрънках два от тях в ръката си, а след това забих с няколко силни удара на чука единия, дебел четири сантиметра, до половината в дървото, от което политурата се нацепи наоколо на лъскави пукнатини. Ударих го отстрани — зазвъня като камертон. Директорът ми подаде клещите и като се напънах, защото гвоздеят беше здраво забит, го извадих почти неизкривен.

— И какво, сега трябва да ви го забия… в главата ли? — попитах досетливо.

— Да, моля ви…

За да ми е по-удобно, той седна леко наведен, а аз си събух бавно обувките и чорапите — нямах желание да се приземя още един път на пода, — след което допрях гвоздея до черепа му и маркирах удар с чука, доста леко, но така, че директорът трепна. Поколебах се, а той побърза с думите:

— Моля по-решително… смело…

Тогава ударих с чука по грапавата главичка на гвоздея и той изчезна. Просто изчезна — само в шепата ми, в която го държах, остана щипка сив като пепел прах.

Тахалат стана, отвори друго чекмедже, в него имаше игли, карфици и ножчета за бръснене. Той взе една шепа от тях, сложи ги в устата си и като движеше бавно челюстите си, сдъвка ги и ги глътна. Беше съвсем като на представление на илюзионисти.