Станислав Лем - Оглед на място

Кикерикс казва, че макар да работят не повече от 10% от всички енцианци, броят на работещите нараства с всяка изминала година, защото въпреки пълното задоволяване и неизброимите развлечения безработицата мъчи повече, отколкото това би могло да се е струвало на някого в миналите времена на недоимък и тежък труд. Главна дилема според него все още е прекалената достъпност до всякакви блага и развлечения, защото което е даром, не струва пукната пара. Затова се появяват планове за своеобразни затруднения и усложнения на живота, защото dolce far niente 180 180 Dolce far niente (лат.) — блаженството да не правиш нищо. потапя голяма част от народа в мрачно отчаяние и би било прекрасно, ако обществото поиска да одобри тези проекти, но какво да се прави, след като не иска. То показва това нежелание на периодично провежданите плебисцити и единствен изход от това изглежда използването на прегради по житейски път в съвсем нов стил, защото все пак не става дума за това едни или други продукти един ден просто да изчезнат и хората вместо в гневарниците да отидат и да се наредят на опашки за сирене. Никой обаче не знае как да конкретизира подобни замисли, защото ако нещо трябва да бъде променено, се изисква обществено съгласие, значи трудностите от нов тип трябва да бъдат приети, а не наложени. Много трудна задача, тресеше птичата си глава моят водач, е колебанието между изкушенията на криптокрацията и хедонизацията, намножили се и такива, които водят живот на аскети, не излизат от къщи, носят едни и същи дрехи, докато изгният на гърба им, защото самата трудност на избора сред царящата свръхзадоволеност буквално парализира волята им.

Попитах Кикерикс за Черна Кливия и останах с впечатлението, че въпросът не му хареса. Вместо да отговори, той започна да ме разпитва какво зная за Кливия, а когато му казах, заяви, че това са деветдесет и осем процента лъжа, състояща се от преиначени и недоразбрани неща, а останалото също е съмнително. Как тогава е било в действителност? Наистина, отвърна той, правехме за кливлянците всичко, което беше по силите ни. Заради лоши климатични условия те често страдаха от слаба реколта, доставяхме им много хранителни стоки, както впрочем и на Курландия, а те, властите там, продължаваха да морят от глад народа си, за да натрупат стратегически резерв за времето на готвената срещу нас агресия, така че ако сме добавяли към изнасяните продукти субстанции, които правят невъзможно по-дългото им складиране, това от наша страна е била елементарна предвидливост, нищо повече. А какво повече е могло да бъде? — попитах аз, но той се усмихна неопределено и каза, че във връзка с това са се появили много клевети и слухове, които рано или късно ще стигнат до мене. Разговорът за Кливия охлади забележимо отношенията ни.

От ходенето ми до Института по облагородяване на околната среда запомних само изненадата, предизвикана от полета на асансьора, защото той се понесе нагоре, а след това с щракане на поставен в оръжие пълнител изскочи над покрива на хотела върху път, който приличаше на плоска дъга, защото минаваше извито над града, увиснал без каквито и да е подпори, и светеше със седемте цвята на слънчевия спектър. След това стана тъмно, подът меко пропадна под мене, асансьорът спря, стената му се разтвори по дължината на невидим шев и на фона на растения с големи бели цветове видях висок волянец с човешко лице, облечен в еднореден костюм и снежнобяла риза, сякаш ей сега беше излязъл от парижки шивач, дори реверите на сакото и якичката на ризата му бяха скроени по най-новата мода — отпреди двеста години! И това беше част от оказваните ми почести, защото местните хора не се обличат така. Волянецът ме чакаше с вече протегната ръка, сякаш се опасяваше, че ще забрави как трябва да се поздравява с хората, а когато му подадох моята, пъхна в вея своята заедно с палеца. Това беше Тип Типилип Тахалат, директор на ИООС, блондин с черни очи. Бих се радвал да разбера как стои работата с лицата. Вместо преводилка на ревера си имах по едно малко метално колелце, поставено на меката част на всяко ухо, благодарение на което чувах всичко така, сякаш от устата на волянците излизаше земен говор. Те изглежда ме чуваха по същия начин. Почувствах известно облекчение от непохватността, която Тахалат прояви като ми подаде ръката си, защото това показа празнина в знанията му за земния обичай, а нищо не притеснява повече от съвършенството на чужденците. Тахалат ме отведе в зала, която наистина беше удивителна, защото с всичко вътре напомняше зала за конференции на голяма земна банка и то от края на ХХ век. Дълга маса, покрита със зелено сукно и два реда черни кожени кресла от двете и страни, матови млечни прозорци, между тях — остъклени шкафове, едните бяха библиотечни, пълни с дебели книги, сред които видях томове годишници на Лойд, в другите имаше модели на ветроходни и парни кораби и отново си помислих, че наистина си дават прекалено много труд, като устройват такова представление заради един разговор с човек от Земята! Седнахме на малка масичка до прозореца, под рододендрон, който растеше в майоликова саксия, между нас димеше кафеварка с мока и имаше една чашка, за мене, до сребърна захарница с британски лъв, струва ми се, а за домакина беше поставено нещо като малка круша с краче или гъба с лазурна шапчица. Тахалат се извини, че няма да пие това, което пия аз, не е свикнал, така че разчита на моето разбиране. Уверих го, че ми оказват прекалено голямо внимание и така известно време любезничехме, аз, като бърках захарта в чашката, а той, като се играеше с крушата-гъба, която нямаше опашка, а тръбичка и съдържаше някаква течност. Тахалат заговори за моето фатално приключение, за да каже, че съм се измъкнал от него невредим благодарение на етикосферата, макар че може и да не си давам сметка за това. При антиартистите нищо не ме заплашвало, добави той, а що се отнася до хиндианците, те живеят в резерват, който е съобразониран само на повърхността. Когато обаче се разбрало, че съм отвлечен, била повишена местната концентрация на съобразоните, за да проникнат и в подземието.