Станислав Лем - Трагедията с пералните машини

Същевременно многочислената здравомислеща продукция на Нъдълг, Сноудграс и други производители, след като получи веднъж права, започна да се ползва нашироко от това, което й гарантираше конституцията. Машините се съюзяваха все по-стихийно и така, между другото, се появиха Дружеството за култ към машините и Лигата за електронно равноправие, бяха организирани също различни конкурси като избирането например на световна Мис Пералня.

Със своите актове законодателната дейност на Конгреса се опитваше да не изостава от това бурно развитие и да го обуздава. Сенаторът Грогърнър лиши разумните устройства от правото да купуват недвижими имоти, конгресменът Каропка — от авторски права в областта на изкуствата (което отново предизвика вълна от злоупотреби, защото творящите перални започнаха да наемат срещу нищожно заплащане по-малко даровити от себе си литератори, за да използват имената им за издаване на есета, повести, драми и т.н.). Най-сетне законът на Мак Флейкън, Глъмбкин, Рамфорни, Хмърлинг, Пиафки, Сноумън, Фитлайс, Бърминдрак, Фътли, Каропка, Фъсли, Грогърнър и Майдански добави, че разумните апарати не могат да бъдат своя собственост, а само на човека, който ги е купил или създал, и тяхното потомство на свой ред става собственост на притежателя или на притежателите на апаратите-създатели. Всеобщо беше мнението, че със своя радикализъм законът предвижда всички възможности и блокира възникването на правни положения, които да не могат да бъдат разрешени. Публична тайна беше, разбира се, това, че заможните електронни мозъци, натрупали състояние от борсови спекулации или от съвсем нечисти понякога сделки, продължаваха да преуспяват като крият своите машинации зад паравана на фиктивни, уж създадени от хора дружества и корпорации. Защото хората, които просто извличаха материални облаги, като даваха под наем своята правоспособност на разумните машини, бяха толкова много, колкото и живите секретари, лакеи, техници, та дори перачки и счетоводители, които електронните милионери наемаха.

Социолозите виждаха две основни направления в интересуващата ни област. От една страна част от кухненските роботи се отдаваше на прелестите на човешкия живот и в границите на възможното се стремеше да се приспособи към формите на заварената цивилизация; от друга по-осъзнатите и по-гъвкавите индивиди показваха тенденции за основаване на нова, бъдеща, напълно електронизирана цивилизация; учените обаче се безпокояха най-много от неудържимия естествен прираст на роботите. Дееротизаторите, както и дисковите спирачки, които се произвеждаха и от Сноудграс, и от Нъдълг, изобщо не го намалиха. Проблемът с децата на роботите ставаше напечен и за самите производители на перални, които като че ли не бяха предвидили този резултат от непрекъснатото усъвършенстване на своите стоки. Редица големи производители се опитаха да противодействат на опасността от неудържимо размножаване на кухненските машини, като сключиха тайно споразумение за ограничени доставки на резервни части на пазара.

Резултатите не закъсняха. След пристигането на нова партида стоки пред вратите на складовете и магазините се образуваха големи опашки от куци, заекващи или просто напълно парализирани перални, изстисквачки и паркеточистачки, няколко пъти дори се стигна до стълкновения, докато в крайна сметка нито един кухненски робот не можеше вече да пресече спокойно улицата след падането на нощта, защото го заплашваше опасността да бъде нападнат от грабители, които го разглобяваха безмилостно на части и като оставяха на улицата тенекиената му обвивка, изчезваха бързо с трофеите.

Проблемът с резервните части беше обсъждан дълго от Конгреса, но без конкретни резултати. В същото време като гъби след дъжд никнеха нелегални работилници за тяхното производство, финансирани частично от дружествата на пералните, при което моделът „Пероматик“ на Нъдълг откри и патентова метод за производство на части от ерзац материали. Но и това не реши стопроцентова въпроса. Пералните пикетираха пред Конгреса с искане за въвеждане на действащи антитръстови закони срещу дискриминиращите ги производители. Някои конгресмени, изказали се в защита на голямата индустрия, полручиха анонимни писма, в които бяха заплашени, че ще бъдат лишени от много важни за по-нататъшния им живот части, което, както с основание отбеляза седмичникът „Таймс“, беше много несправедливо, защото човешките части не могат да се заменят.