Рой Лебо - Реката на смъртта

— Ами ножът му? — попита Бап.

— Дядо никога не го видял да вади нож. Приличал на бизнесмен, а не на убиец — отговори Беатрис.

— Как пък не! — възкликна Бап. — Този мъж си беше самият дявол в битка!

След като се навечеряха — плодовият пай на Бап нещо не беше станал както трябва: имаше солен вкус — всички излязоха на верандата, за да изпият кафето си. Том Кук се подпря на парапета.

Залязващото слънце заливаше планините в зелени, златисти и огненочервени багри.

— „И асириецът слезе при хората като вълк, погнал стадо овце“ — каза Беатрис, цитирайки една стара поема.

Всички останали, с изключение на Том Кук, довършиха цитата в един глас:

— „И колесниците му грееха в златно и пурпурно-червено.“

Точно като залеза.

Тази нощ бе не по-малко прекрасна от предишната. Лий и Беатрис се разбираха чудесно и той започваше да я харесва все повече и повече. От ден на ден чувствата му ставаха по-дълбоки, а това бе много сериозно.

На сутринта Лий попита момичето дали Ребека няма да й се кара заради това, че е пропуснала няколко работни дни в „Аркадия“.

— Изобщо не ме интересува! — отговори Беатрис.

През този ден Лий се върна на работа отново; Беатрис също бе с тях — помагаше им да натоварят отсечените от Лий и Сандбърг дърва за огради и да ги извозят надолу до пасищата. Тя имаше природна дарба да се оправя с животни, така че товарните коне не й създаваха никакъв проблем.

Те се трудиха неуморно през целия ден, защото най-високото пасище трябваше да бъде заградено, преди да пуснат кобилите в него. Том Кук бе забелязал мустанги близо до границата им с Фишхук, а Лий не искаше те да се смесят по никой начин с неговите кобили. Ако сред тях се окажеше, че има някой жребец, щяха да си имат проблеми с Шокан. Едрото апа-лузко животно бе осакатило един друг кон само месец, преди Лий да го купи.

Успяха да завършат южната страна преди мръкнало, след което хапнаха малко от студения, солен плодов пай на Бап, който не им се видя чак толкова лош, колкото предната вечер, и отидоха да си легнат.

Беатрис разтри гърба на Лий, после двамата се сборичкаха и се впуснаха в любовна игра. Счупиха леглото, дъските не издържаха на напора и се наложи да свалят матрака на пода.

Беатрис остана в ранчото Ривър още три дни и нямаше да си тръгне, ако на четвъртия ден, в петък, докато Бап и Сандбърг копаеха дупки за стълбовете около задното пасище, а Лий и Том Кук бяха коленичили в калта, за да удължат оловната тръба за водоснабдяването, не бе пристигнал един неканен гостенин от долината.

Беатрис тъкмо бе свършила с прането и окачваше на парапета на верандата роклята и долната си риза, за да съхнат. Сега тя носеше една от ризите на Лий и чифт негови панталони, с навити нагоре крачоли и пристегнати с въже около кръста.

Тя случайно погледна към долината и забеляза приближаващия се конник.

Беатрис извика на мъжете и Том Кук се измъкна от калния ров, за да се покачи на оградата и да огледа добре новодошлия.

— Някакъв старец! — извика той към Лий, който само кимна и продължи да работи. Може би беше фермерът, изпратен от Уолкър. Как му беше името? Май Виджил — Виджил някой си. Пейтън? Нещо такова.

Лий излезе от трапа и отри ръце в новата си кърпа на врата. Беатрис му я бе поръбила с иглата и конеца, които той пазеше за случаите, когато трябваше да шие някоя рана на конете. Лий й бе предал заръката на мистър Мартин и тя бе направила двоен подгъв.

Той тръгна да пресрещне фермера. Човекът бе доста над петдесетте. Бе облечен в прашен черен костюм. Под силно нахлупената му шапка се виждаха късо подстригани бели коси.

Лий се спря на място и се опита да си спомни по какъв начин може най-бързо да стигне до пушката си. Бе я оставил закачена на оградата, преди да започне работа.

Тази непредпазливост можеше да му коства живота, защото мъжът определено не беше фермер.

Старецът изчака да се приближи достатъчно, след това спря на около десетина стъпки от Лий и обърна коня си така, че да освободи дясната си страна. Сакото му бе разкопчано и отметнато назад, така че се виждаше дръжката на затъкнатия в кобура на кръста стар и много употребяван револвер. Кракът на мъжа бе изваден от стремето и висеше свободно надолу, за да не затруднява бързото вадене на оръжието.

Имаше кафяви очи.

— Вие трябва да сте мистър Лий — говореше с типичния за граничните райони провлачен глас.

Без съмнение, това беше самият Джордж Смол и никой друг.

Лий се чувстваше много странно. И преди си бе мислил, че може да го убият само че никога не бе смятал, че това ще стане при престрелка. Докато стреляше, нямаше време да мисли за нищо. Обикновено се сещаше за смъртта, след като всичко вече бе свършило. Но сега беше друго — старецът щеше да го пречука, без да му мигне окото. Щеше да убие и останалите — не биваше да оставя след себе си свидетели.