Норман Луис - Специалист от Сицилия

— Да сте виждали пилота на този самолет? — провикна се Марк.

— Разбира се, влезе в сградата. Ей сега ще се върне. Какви са новините от Далас?

— Ние идваме от Остин. Току-що пристигаме.

— Чухте ли, че убили президента.

— Чухме нещо такова.

— И жена му убили. А, изглежда, и няколко други, които били в тяхната кола. Някакъв смахнат със снайпер. Това можеше да се очаква. Ние тук не жалим кой знае колко за него.

— Да влизаме вътре — обърна се Марк към Филипс — и да видим какво прави това глупаво копеле.

Влязоха през служебния вход на сградата. Първото нещо, което Марк видя вътре, бяха трима мъже с бутилки бира в ръка, които се подпираха един друг. Пиянски смях, викове и прегракнало пеене долитаха през вратата на бюфета. Когато влезе, Марк видя някакъв човек да танцува като мексиканец около шапката си, която бе хвърлил на пода. Друг го прегърна и му бутна чаша в ръката. Трети, с едро, червендалесто тексаско лице беше прегърнал бармана. Четвърти държеше плакат, на който се виждаше ликът на президента в анфас и в профил. „ТЪРСИ СЕ ЗА ИЗМЯНА. ТОЗИ ЧОВЕК СЕ ТЪРСИ ЗА ПРЕДАТЕЛСКА ДЕЙНОСТ СРЕЩУ СЪЕДИНЕНИТЕ ЩАТИ“, гласеше надписът. Марк се върна бегом, преследван от смях, напомнящ зловещия грак на тропически птици, и започна да нахълтва от стая в стая. Накрая видя Морган да излиза от мъжката тоалетна. Марк го настигна, хвана го за раменете и се взря в лицето му. Под момчешките му очи бяха избили червени петна, усмихваше се глупаво.

— Къде ходиш, дявол да те вземе? — викна Марк. — Кой ти разреши да напускаш самолета?

Краката на Морган се огънаха и той опря глава на гърдите на Марк. Слюнка потече от крайчеца на устата му и той я сръбна. Дъхът му миришеше на ядене и лош алкохол.

— Досега седях в самолета, както ми казахте. Дори спах. Но после дойдоха някакви хора и ме поканиха да пия с тях. Празнуваха.

— И ти само това чакаше. Колко изпи?

— Две, доколкото си спомням. Ръжено уиски с лед. За да отпразнувам с момчетата. Някой ми обеща да наглежда самолета. — Той се поклащаше вдървено като играчка, която се крепи само защото има олово отдолу.

— Пиян си като свиня — каза Марк. — Дали пък не са ти сложили нещо в питието? Да се махаме оттук. — Той хвана Морган за ръката, за да го крепи, и го измъкна от сградата. — Слушай, за какво си говорихте с тези приятелчета? Какво им каза? Каза ли им нещо за себе си или за нас?

— Нищо. Може да съм им казал, че отиваме в Хюстън, но това е всичко. Не си спомням. Ако някой ме е питал, сигурно това съм му отговорил.

— Това си им казал, а? В дневника на летището отбелязваш Литъл Рок, а им казваш, че отиваме в Хюстън! Първо напускаш самолета, а после правиш такава щуротия! Да не мислиш, че те са глупаци като теб? Още сега някой ще се заинтересува какво е станало тук. И, разбира се, ще се обадят в Хюстън и там ще ни посрещнат с почести.

— Момчетата изобщо не ме слушаха. Убит е президентът и те празнуват. Толкова са радостни — сякаш по-хубаво нещо не им се е случвало. Някой ме попита накъде пътуваме, ей тъй, колкото да подхване приказка, и аз му отговарям от учтивост. Така е, когато пиеш с компания.

— Кретен! — прекъсна го Марк. — Федералната полиция ще ни причака в Хюстън или някъде другаде в щата. Ще вдигнат обща тревога. „Има вероятност едно към четири да се случи точно това“, помисли си Марк. Той се спря и извърна Морган към себе си. — Слушай, ще ти стигне ли горивото, за да летим направо за Матаморос, без да кацаме в Хюстън?

Морган се замисли, сбърчил лице, докато преценяваше разстоянието, горивото и евентуалния вятър.

— Да-а — отговори той чак след минута. — Ще стигне. Ако прелетим направо през Мексиканския залив, а не следваме крайбрежната линия, ще стигне.

„Друг изход няма“, рече си Марк. Той мислеше да остави Морган и другите в Хюстън и да вземе първия самолет за Ню Йорк, но трябваше да се откаже от тези намерения. Е, какво толкова, ще се върне с тях до летището край Матаморос. Разликата е само пет-шест часа. „Каквото и да се случи — каза си, — утре ще бъда в Бостън.“.

Делтата на река Бразос се разстилаше под тях като жилчиците на пеперудено крило. Марк седеше на първото от пътническите места вдясно, зад Морган, който, вече изтрезнял, дъвчеше шоколад и от време на време вдигаше ръка от лоста, за да потърка слепоочието си, където под оредяващата коса се бе появил пърхот. Леон отново бе заспал на мястото зад Марк, а изражението му на безметежна умора сегиз-тогиз се сменяше с измъчена усмивка — като на бебе с колики. Ернесто си тананикаше под носа някаква мексиканска балада сред грохота на двигателите и тракането на разни разхлопани части, което се чуваше от всички части на кабината. Всеки път, когато попадаха във въздушна яма, се кръстеше. Хюстън остана зад тях и пред погледа им се очерта Мексиканският залив. Слънцето, което потрепваше зад замъглените прозорци, се готвеше да се скрие зад хоризонта някъде около Корпус Кристи, където се стелеха като син дим горещите мъгли на пустинята. Всичко като че ли вървеше по план. Когато прелитаха над Хюстън, Морган го успокои, като посочи таблото и вдигна пръст, за да му покаже, че имат предостатъчно гориво.