Хауърд Лъвкрафт - Кошмарът в Дънуич

През пролетта на същата година, когато Уилбър се появи на бял свят, Лавиния възобнови разходките си из хълмовете, държейки в ръцете си смуглоликия младенец. Постепенно всеобщият интерес на хората към детето замря, след като веднъж вече го бяха видели, и никой не обръщаше внимание на бързото развитие на бебето, растящо не с дни, а буквално с часове. Растежът му наистина бе феноменален, понеже три месеца след раждането си той беше достигнал такъв ръст и сила, каквито рядко се наблюдават и у едногодишните деца. Неговите движения и даже звуците, които издаваше, се отличаваха с целенасоченост и самоконтрол, доста необичайни за възрастта му, и за всеобщо удивление, той се научи да ходи без чужда помощ едва на седем месеца.

След известно време — някъде около Халоуин — огромен пламък беше забелязан в полунощ на върха на Стражевия хълм на мястото, където сред древните кости лежеше старинният камък, наподобяващ олтар. Обаче мълвата се понесе едва след като Сайлъс Бишоп — от старите, едновремешни Бишоп — каза, че приблизително час преди появата на пламъка е видял как момченцето тича уверено нагоре по хълма, следвано по петите от майка си. Сайлъс, който търсел заблудило се теленце от стадото му, почти забравил за грижите си, щом зърнал на светлината на фенера двете мержелеещи се в мрака фигури. Те се носели почти безшумно из храсталака, и смаяният наблюдател помислил, че са чисто голи. Впоследствие той не бе така уверен в това и си припомни, че момченцето е било обуто в тъмни панталонки, препасани с колан с дълги ресни. По-късно никой никога не беше виждал Уилбър — жив и в пълно съзнание — без да са му закопчани всички копчета на дрехата; и най-малкият безпорядък в облеклото му го изпълваше с гняв и тревога. Това обстоятелство ярко контрастираше със занемарения външен вид на майка му и дядо му и съседите бяха много доволни от него, докато Кошмарът от 1928 година не разкри истинските причини за подобно поведение.

През януари следващата година предмет на бурно обсъждане и всевъзможни сплетни стана фактът, че „мургавото отроче на Лавиния“ започна да говори, и то на възраст от единадесет месеца! Речта му бе забележителна не само с това, че в нея отсъстваше местният акцент, но и с липсата на типичното фъфлене и дърдорене, така характерно за малките деца. Момченцето не беше особено разговорливо, но когато все пак му се случеше да говори, в речта му се усещаха елементи, съвършено чужди на Дънуич и неговите жители. Тази нетипичност се отнасяше не към това, което той казваше, или даже не към идиомите, които използваше, а по-скоро бе свързана с интонацията и артикулационния му апарат, отговорен за произнасянето на зуковете. Мимиката и изражението на лицето му също бяха забележителни — преди всичко със своята зрелост. Макар и да бе наследил неизразената брадичка от майка си и дядо си, неговият прав и изрядно оформен нос, заедно с израза на големите, тъмни, латински тип очи, му придаваха облик на почти възрастен човек, със свръхестествен за подобна крехка възраст интелект. Въпреки всичко обаче впечатлението, което правеше неговият ум, не можеше да компенсира извънредната му уродливост; имаше нещо козе и животинско в дебелите му устни, жълтеникавата пореста кожа, грубата твърда коса и причудливо удължените уши. Твърде скоро той започна да предизвиква по-голяма неприязън, отколкото дядо си и майка си, и едва щом станеше дума за него, хората мигом си припомняха позабравените с годините занимания с магия и вещерство на стария Уейтли. Както и случая, когато хълмовете потреперили, когато той изкрещял веднъж скверното име Йог-Содот, застанал в центъра на един от каменните пръстени, с голяма книга в ръце. Кучетата също ненавиждаха момчето и той трябваше през цялото време да се брани от тях, съпровождан от неистовия им бесен лай.

Междувременно старият Уейтли продължаваше да закупува добитък, но стадото му не се увеличаваше. Той се захвана да изпили дъските и да възстанови порутените части на къщата — обширна постройка с островърх покрив, задната част на която почти напълно се скриваше от скалистите склонове на хълма. По всяка вероятност у стареца все още се бяха съхранили немалко сили, позволяващи му да завърши подобен тежък труд, и макар че от време на време мърмореше нещо под носа си, като цяло дърводелските работи му оказаха забележително положително влияние. Всъщност всичко започна още с раждането на Уилбър, когато една от бараките с инструменти неочаквано бе приведена в ред и снабдена със солиден нов катинар. Сега, занимавайки се с ремонта на запустелия втори етаж на къщата, той се показа като не по-малко усърден майстор. Манията му се прояви, за жалост, единствено в заковаването с дъски на всички прозорци във възстановената част — макар че мнозина от селото смятаха, че само по себе си подобно възстановяване е признак на безумие. По-неочаквано бе решението му да обзаведе още една стая на долния етаж за своя внук — неколцина съседи бяха успели да зърнат новото помещение, но до втория етаж никой не беше допуснат. Стаята за внука си той снабди със солидни лавици до самия таван; на тях Уейтли постепенно започна да нарежда в строг порядък всички ронещи се древни книги и откъси от ръкописи, които преди се валяха в прах и безпорядък по ъглите.