Хауърд Лъвкрафт - Кошмарът в Дънуич

Трябва бързо да го настигнем — и първото нещо, което ще сторим, е да отидем на мястото, което токущо бе разрушено от него. Нека някой от вас ни поведе — аз не познавам вашите пътища толкова добре, но предполагам, че все би трябвало да има някакъв пряк път. Какво мислите за това?

Хората започнаха да се съветват помежду си, след което Ърл Сойер, посочвайки с мръсния си пръст през пелената на дъжда, каза:

— Най-бързо мо’ете да се доберете до парцела на Сет Бишоп, ако прекосите ниската полянка тука, после пресечете ручея, след което се качите нагоре по склона на Кариерата и минете през малката горичка от другата страна. Тогаз направо излизате при Сет Бишоп — ще познаете мястото веднага.

Ермитидж, Райс и Морган веднага се отправиха в указаната посока; повечето от кореняците тръгнаха след тях. Небето постепенно изсветляваше и се появиха сигурни признаци, че бурята е отшумяла. Когато Ермитидж по погрешка пое в неправилна посока, Джо Озбърн му извика, след което мина напред, за да води множеството. Увереността и храбростта на хората постепенно растяха, макар че неясните очертания на гъсто обраслите с гори стръмни хълмове, както и фантастичните дървета, сред които те минаваха, поставяха тези качества пред сериозни изпитания.

В момента, когато те излязоха на калната кишава пътека, иззад облаците надникна слънцето. Намираха се недалеч от парцела на Сет Бишоп — пречупените дървета и зловещите непогрешими следи недвусмислено говореха за случилото се тук. Отново се бе повторил инцидентът със семейство Фрай, и нито едно живо същество, както и нито едно мъртво, не бе открито сред отломките на онова, което до неотдавна бе представлявал домът на Бишоп. На никого не му се искаше да остава тук — сред зловонието и лепкавата смолиста сукървица — и всички инстинктивно се обърнаха към ивицата, оставена от страшните отпечатъци, водеща към разнебитения фермерски дом на Уейтли и към увенчания с олтар склон на Стражевия хълм по-нагоре.

Когато минаха покрай обиталището на Уилбър Уейтли, мнозина бяха обхванати от ясно забележими тръпки, като решителността им отново се разколеба. Не бе шега работа да сравниш със земята такава голяма къща — тук навярно бе необходима страшна дяволска сила. Срещу подножието на Стражевия хълм следите напускаха пътя и отпечатъците оформяха широка ивица опустошени дървета и храсти, обозначаваща предишния път на чудовището до върха и обратно.

Ермитидж извади джобния си далекоглед с висока степен на увеличение и огледа внимателно стръмния склон на хълма. После подаде прибора на Морган, който се отличаваше с по-добро зрение. Само след миг той гръмко извика, предавайки инструмента на Ърл Сойер и едновременно показвайки с пръст едно определено място на склона на възвишението. Сойер, непохватен като повечето хора, за пръв път сблъскващи се с оптически прибори, известно време безсмислено се занимаваше с колелцето на настройката, но след като Ермитидж му даде някои указания, нагласи правилно тръбата и фокусира лещите. Когато направи това, той нададе такъв вик, пред който реакцията на Морган изглеждаше до болка отчегчена и сдържана.

— Господи Боже милостиви! Тревата и храстите се движат! То се катери нагоре — бавно — пълзи нагоре по хълма — ей сега ще се добере до хребета — един Господ знае защо!

Паниката бързо се разпространи сред присъстващите. Едно е да търсиш безименно страховито чудовище, а съвсем друго — да го намериш. Заклинанията сигурно ще сработят ами ако не стане така? Всички изведнъж започнаха да засипват Ермитидж с въпроси за загадъчното същество и изглежда никой от отговорите не бе в състояние да удовлетвори присъстващите. Всеки от кореняците усещаше страховитата близост на такива проявления на Природата, които се простираха отвъд пределите на обичайния опит и знания на човечеството.

В края на краищата тримата от Аркхам — възрастният и белобрад доктор Ермитидж, ниският и набит, с прошарени коси, професор Райс и слабичкият, младеещ доктор Морган — се отправиха към билото на хълма сами. След дълги и търпеливи инструкции относно правилната употреба на далекогледа, те оставиха прибора на уплашените мъже от Дънуич, които наблюдаваха с трепет изкачването на тримата учени. То се оказа доста тежко и Ермитидж на няколко пъти се нуждаеше от помощта на колегите си, за да продължи напред. Високо над главите на катерещата се група колебливо се извиваше гигантска просека между дърветата — пълзящото адско създание си проправяше път с неумолимата настойчивост на огромна змия. След известно време стана ясно, че преследвачите съвсем скоро ще настигнат целта си.