Линда Лаплант - Изкупление

Никой в Лос Анджелес не помнеше лейтенант Пейдж, нито можеше да я познае. Търговията с плът бе интензивен бизнес, променяше се бързо и постоянно. Младите полицаи, които често я виждаха да залита и пада по улиците, нямаха представа коя е. Сержант Руни бе повишен в капитан. И той не си спомняше за нея, не знаеше дори дали е още жива.

Никой не мислеше за нея, дори съпругът и децата й. В годините след раздялата Майк беше правил безуспешни опити да й помогне. Тя се обаждаше само на рождените дни на децата и за Коледа. Говореше несвързано и изпадаше в неловки паузи, обикновено след като му поискаше пари. Връзката им прекъсна, когато Майк се ожени повторно и семейството се премести в нова къща. Децата постъпиха в друго училище. Постепенно образът й избледня в съзнанието им, защото вече имаха нова майка, по-добра от предишната. Лорийн не се опита да възстанови връзката с тях. Беше доволна, че е изгорял и последният мост към миналото.

В целия свят единствено Роузи със своя открит и благ характер изпитваше съчувствие към слабичката, бледа жена, с почернели от никотин пръсти и руса, неравно остригана коса. С времето започна да разбира, че под невзрачната външност на приятелката й се крие нещо повече от обикновена алкохоличка, и започна тайно да я изучава. От всички миячки единствено Лорийн веднага запомняше кой болен каква диета трябва да спазва и винаги разнасяше правилно чиниите с храна. В безформената синя нощница, увиснала на слабите й рамене като на закачалка тя гледаше хората някак странно изкосо, със сведена настрани глава и леко присвити като от късогледство очи. Беше загубила един от предните си зъби, а лявата й скула бе пресечена от грозен белег.

— Сигурно някога си имала професия? — отново започна стария разговор Роузи. — На колко си години?

— Трябва да съм вече около трийсет и шест. Имаш ли цигари?

Роузи поклати отрицателно глава. Беше отказала цигарите заедно с пиенето.

— Аз бях компютърен оператор. А ти какво си работила? — попита отново тя.

Лорийн ровеше в кошчето за боклук с надеждата да намери захвърлен фас.

— Сигурно няма да повярваш, ако ти кажа… — Тя се отказа да рови в боклуците и взе да си мие ръцете. — Ще видя дали мога да открадна от някого една цигара.

После затътри огромните си, намерени кой знае къде обувки към лудата Мона, която винаги пазеше пакет цигари в резерва. Пребърка джобовете й, докато се преструваше, че уж я гъделичка на шега, но Мона усети коварството и се развика. Все пак Лорийн се върна с цигара в устата.

— Имаш ли семейство? — продължи разследването Роузи.

— Не.

Улисана над чиниите, Роузи подхвърли, че тя самата не е виждала нито сина си, нито баща му от години. Едва когато взе да сваля престилката си, забеляза, че Лорийн е изчезнала и никой не слуша разказа й. Време беше да получи надницата си. Заплащането й беше мизерно, но тя смяташе, че за работа на половин ден трудно ще намери по-добра заплата, а и по-голяма част от персонала бяха мексиканци, които сигурно получаваха по-малко и от нея.

— Ще се видим след два дни — кимна тя на администраторката и се упъти към изхода.

— Вън е много горещо. — Момичето посочи с глава огромната й провиснала жилетка. — Защо си се навлякла така?

Роузи сви рамене. Сутрин, на излизане от къщи, беше доста хладно. Тя закопча жилетката си и се поинтересува колко време ще държат Лорийн в центъра.

Администраторката погледна в книгата.

— О-хо, тези дни ще я изписват. Може да не я завариш следващия път, макар че лекарят още не е подписал болничния лист. Как се държи тя в кухнята? Краде ли като останалите?

Роузи изтръпна. Днес беше скътала в чантата си няколко пържоли, половин пиле, захар, картофи и моркови. Ако я хванеха да излиза с продуктите, щяха веднага да я уволнят. Набързо се сбогува и без да отговори, тръгна към автобуса.

Когато дойде на работа след два дни обаче, Лорийн все още не беше изписана. Изглеждаше по-бледа от всякога и непрекъснато кашляше. Имаше треска и лекарите бяха решили да я оставят под наблюдение още известно време.

След обяда, докато миеха чиниите, Роузи внимателно я попита как се чувства. Лорийн нямаше желание за разговори, нито за работа, и постоянно прибягваше до чешмата в коридора. Нуждата от алкохол ставаше все по-остра. През последните дни постоянно крадеше бисквити, шоколад и цигари от скритите запаси на болните, но те не можеха да утолят жаждата й за алкохол.

Не знаеше къде да отиде след като напусне центъра. Нямаше нито квартира, нито пари. В крайна сметка реши да помоли Роузи да я подслони някъде за известно време. Тайно се надяваше, че в дома на това огромно добродушно същество ще се намери нещо ценно за крадене. Имаше нужда от пари за водка, искаше да се махне от тази лудница, а Роузи имаше нужда от близък приятел.