Линда Лаплант - Изкупление

Калифорния, 11 април 1994

Тази нощ Лорийн за малко не умря. Шофьорът сигурно така и не бе разбрал, че е блъснал човек, а тя самата не помнеше нищо от инцидента. Отнесоха я в болница с тежки черепно-мозъчни травми. Заредиха се седмици, в които един кошмар се сменяше с друг. След като се изясни, че няма нито пари, нито медицинска осигуровка, започнаха да я местят от една благотворителна организация в друга. Накрая й сложиха диагноза „шизофрения“ и я настаниха в психиатрична клиника. При първоначалните изследвания лекарите дори не разбраха, че е алкохоличка, защото другите й болести отвлякоха вниманието им. Лорийн страдаше от няколко тежки абсцеса, една-две лечими венерически болести, генитален херпес, кожни алергии и общо изтощение поради недохранване. Осемдесетте цигари на ден я бяха довели до хроничен бронхит. Тя разви пневмония и за известно време не се знаеше дали ще оживее. Едва след като преодоля болестта, лекарите обърнаха внимание на халюцинациите, постоянното повръщане и пристъпите на параноя, подсказващи тежка форма на алкохолен глад.

Заредиха се прегледи при психиатри и специалисти по вътрешни болести. След два месеца интензивно лечение по най-различни програми я изпратиха в клиниката за душевноболни на град Уатс, недалеч от Лос Анджелес, където настаняваха само най-тежките и безнадеждни случаи — малолетни наркоманки с умствени увреждания, сенилни бабички, дами на средна възраст с неизлечима мания за самоубийство. Сякаш всички отритнати от обществото женски създания на този свят бяха събрани тук и оставени на произвола на съдбата.

Към епикризата на Лорийн се прибави и хроничен алкохолизъм. Лекарите я предупредиха, че черният й дроб почти не функционира и ако не престане да пие, след по-малко от година ще бъде мъртва. Накрая я преместиха в рехабилитационния център „Уайт Гардън“.

Роузи Хърст работеше на половин ден в кухнята на центъра. Едра и тромава, със ситно накъдрена коса, тя самата бе доскорошна пациентка на центъра. От шест месеца не беше близвала алкохол и се смяташе за излекувана. Изпитваше симпатия към обитателите на центъра и те й отговаряха със същото. Някои от по-леките случаи работеха при нея като миячки и сред тях един ден видя Лорийн Пейдж.

Лорийн не искаше да живее. Често се питаше защо все още не е мъртва и след известен размисъл си отговаряше, че всъщност може би вече е. Клиниката й се струваше ад, и не защото обстановката беше лоша, напротив — лекарствата дори успокоиха нервите й, а защото отникъде не можеше да се намери нещо за пиене. Мисълта за бутилка водка бе единственото, което занимаваше нейното замъглено съзнание. Устата й беше постоянно пресъхнала и подута, а езикът — надебелял, Прекарваше часове над чешмата в коридора, с ръка подпряна на крана така, че струята да попада право в широко отворената й уста, и все не можеше да утоли чувството на мъчителна жажда.

— От колко време си алкохоличка? — Роузи я бе наблюдавала от дъното на коридора в продължение на няколко минути.

Лорийн сви рамене. Досега не бе признавала това дори пред себе си. Обичаше да пие и толкоз! Имаше ли значение откога?

— Какво си работила преди това? — продължи жената.

Не можа да отговори и на този въпрос. Не помнеше какво бе правила през последните няколко години. Седмиците и месеците се сливаха в безкрайната мътилка на годините. В паметта й бяха останали само нощите в кръчми и долнопробни барове сред сутеньори и уличници, които много отдавна бе арестувала за проституция. Сводниците се забавляваха при мисълта, че могат да продават евтино една бивша началничка на патрулен отряд. Известно беше, че Лорийн е готова да тръгне с когото и да е, стига да й купи нещо за пиене. Хотели, кръчми, купони… Не се интересуваше с колко мъже ще преспи през нощта и кои са те, стига да има пари за пиене. Няколко пъти я арестуваха за скитничество, после я освобождаваха. Многобройните й висящи дела така и не стигнаха до съда, защото след всеки арест тя сменяше града, а често и щата.

По времето на инцидента бе достигнала дъното на безпътицата. Нито един сводник не искаше да я приеме в своя контингент. След толкова скитане даже и не разбра, че се е върнала в Лос Анджелес. Нямаше нищо друго освен дрехите на гърба си;бе продала и брачната си халка. Уличните проститутки не я допускаха в района си, защото ужасният й вид отблъскваше клиентите им. Не можеше да заработи и няколко цента за парче хляб.