Том Холанд - Вампирът (Истинските странствания на Джордж Гордън, шести лорд Байрон)

Погледнах го. „Кажете ми тогава какво открихте?“ — бавно рекох аз.

Пашата се усмихна. „Един начин.“

„Как?“

„Трябва да бъдете вие, милорд. Вие и никой друг.“

„Аз?“

„Може да бъде само Вампир, създаден от мен. Само мое творение!“ Пашата ми кимна да се приближа. Надвесих се над устните му. „За да сложите край“, прошепна той, „за да ме освободите…“

— Не! — Ребека почти изкрещя.

Лорд Байрон бавно присви очи.

— Не го казвайте. Моля ви! Умолявам ви.

По устните му се плъзна зла усмивка.

— Защо не желаете да научите? — попита той.

— Защото… — Ребека направи жест с ръцете си. — Нима не виждате? — тя се облегна на стола. — Знанието понякога е опасно нещо.

— Да, така е. — Лорд Байрон кимна присмехулно. — Няма съмнение. Но не мислите ли също, че това не е повод да се откажем от правото си да разсъждаваме? Не да се осмеляваме, не да търсим, а да тъпчем на място и да гнием?

Ребека преглътна. В ума й се бореха тъмни страхове и надежди. Гърлото й пресъхна сякаш от съмнение.

— Значи го направихте? — промълви тя накрая. — Изпълнихте желанието му?

Лорд Байрон дълго не отвръщаше.

— Обещах му, че ще го направя — промълви той най-после. — Пашата ми благодари — просто, но любезно. После се усмихна. „В замяна“, каза ми той, „пазя нещо за вас.“ Той ми разказа за своето наследство. Книжа, ръкописи — плод на хилядолетна работа. Те ме чакаха — заключени, в Ахерон.

— В Ахерон, замъка на пашата?

Байрон кимна.

— Защо там? Защо не ги е донесъл, за да ви ги предаде?

— Аз, разбира се, му зададох същия въпрос.

— А той?

— Той не ми отговори.

— Защо?

Лорд Байрон замълча. Отново се взря в сенките зад нейния стол.

— Попита ме — проговори той най-сетне, — дали помня подземния олтар на мъртвите. Аз, естествено, го помнех. „Там ще откриете моя прощален подарък“ рече пашата. „Останалата част от замъка е изгоряла до основи. Но олтарът не може да бъде унищожен. Вървете, милорд. Открийте онова, което съм оставил за вас“.

Отново го попитах защо не е взел книжата със себе си. Пашата се усмихна и поклати глава. Хвана ме за ръката. „Обещайте ми“, прошепна той. Аз кимнах. Пашата се усмихна и обърна лице към стената на пещерата. Лежа така дълго, без да пророни нито дума. Накрая отново се обърна и ме погледна.

„Готов съм“, прошепна той.

„Не е много късно“, рекох аз. „Можете да се излекувате. Можете да продължите търсенето, ще бъда до вас.“

Пашата само поклати глава. „Вече го реших“, промълви той и взе ръката ми. Постави я върху голото си сърце. „Готов съм“, повтори тихо.

Лорд Байрон замълча. Усмихна се на Ребека и продължи:

— Убих го. Искате ли да знаете как?

Ребека не отвърна.

— Тайната. Смъртната, убийствена тайна — лорд Байрон се засмя. На Ребека й се стори, че той въобще не говори на нея.

— Отворих черепа му. Разрязах неговите гърди и тогава… — лордът замълча. Ребека напрегнато слушаше. Стори й се, че чу някакъв шум — дращенето, познато й от преди. То идваше откъм тъмнината край нейния стол. Опита се да стане, но лорд Байрон бе приковал очите си върху нея — чувстваше краката си като от олово. Остана на място. Стори й се, че в стаята отново настъпи тишина. Не чуваше нищо друго, освен ударите на собственото си сърце.

— Изядох мозъка и сърцето му. Просто, нали? — Байрон отново бе вперил очи отвъд нея. — Пашата умря без дори да простене. Главата му представляваше отвратителна гледка, но лицето му изглеждаше спокойно. Извиках Лавлейс. Посрещнах го до входа на пещерата. Той ме погледна с ужас. После се усмихна и ме погали по лицето. „Ох, Байрон“, промълви той, „толкова се радвам. Вие отново сте предишния красавец.“

Намръщих се. „Какво искате да кажете? — попитах.

«Че сте красив. Красив и млад, както на времето».

Докоснах страните си. «Не.» Те бяха гладки, без бръчки. «Не,» повторих. «Не е възможно.»

Лавлейс се засмя. «Точно така е. Красив, като тогава, когато ви видях за първи път. Красив, като тогава, когато се превърнахте във вампир.»

«Но…», усмихнах се аз, виждайки засмяното лице на Лавлейс. Разсмях се с все сила. «Не разбирам… Как? Как?» — задавих се от недоумение. Тогава изведнъж разбрах. Погледнах назад към пещерата, към обезобразения труп на пашата.

Лавлейс също за първи път видя какво съм сторил. Приближи трупа и го погледна с погнуса. «Мъртъв ли е?» — попита. Кимнах. Лавлейс потрепери. «Как?»

Посегнах и го погалих по косата. «Не питайте», казах аз. Целунах го бавно. «Не ви трябва да знаете.»