Том Холанд - Вампирът (Истинските странствания на Джордж Гордън, шести лорд Байрон)

Вгледах се в очите й. Нямаше нужда да й отговарям.

„Байрон“, тя ме хвана за ръцете и ги стисна. „Колко бяхте красив, когато яздехте край блатата, макар стар и загрубял!“

Спомних си как ме беше сочила с пръст, думите, които беше извикала. „Защо искаше да умра?“ — попитах аз.

„Защото още ви обичам“, отвърна тя и тъжно се усмихна. „Защото съм грозна и стара, а вие, Байрон, също сте върколак — някога бяхте толкова добър и смел.“ Тя замълча. Наведе глава, после ме погледна. „Но, както казах, не ви следвах за първи път.“

„Кога още си го правила?“ попитах аз.

Хайде наведе глава.

„Хайде, кажи ми, кога?“

Тя отново ме погледна в очите. „В Атина“, тихо прошепна.

„Значи много скоро след като…“

„Да, година по-късно. Проследих ви, видях как убивате. Бях съкрушена. Въпреки всичко сигурно щях да ви се разкрия, но…“ — тя замълча.

„Но какво?“ — попитах.

Тя ми се усмихна и аз изведнъж се сетих. Спомних си улицата, жената с бебето на ръце, миризмата на златистата му кръв. „Ти си била“, прошепнах. „Детето в ръцете ти е било наше — твое и мое.“ Хайде не отговори. „Кажи ми, че съм прав“, настоях аз.

„Значи наистина си спомняте“, най-после промълви Хайде. Направи крачка встрани от огъня. Взех я в прегръдката си и се вгледах над рамото й в пламъците. „Дете“, прошепнах. „От онзи последен час се е родило дете.“ Една тънка нишка ни свързваше с последния акт в смъртната ни любов. Спомен в човешка форма, върху който се бяхме запечатали такива, каквито бяхме. Връзка, последна връзка с всичко, което загубихме. Едно дете — лорд Байрон поклати глава. Погледна към Ребека и бавно се усмихна.

— Беше момче. Хайде го изпратила далеч. Не можела да издържа миризмата на кръвта му. Аз също бях опасен за него. Момчето учеше в едно училище в Нафплион. Разбира се, не можех да отида да го видя със собствените си очи, но когато напуснахме Ахерон заедно с Хайде, направихме необходимото за сина си. Уредих да го изпратят в Лондон и да се изучи като англичанин. Той дори взе английско име — Байрон отново се усмихна. — Сещате ли се какво?

Ребека кимна.

— Разбира се — отвърна тя равнодушно. — Рътвен.

Седеше като втрещена. Отново дочу шум от мрака. Погледът й срещна очите на лорда. Плахо облиза устни.

— А вие? — попита тя. — Останахте ли далеч от Англия, от сина си?

— От Англия — да. В общи линии… Притежавах ръкописите на пашата. Продължих своите търсения заедно с Хайде в различни континенти и незнайни земи. Но скоро тя остаря съвсем — едва ходеше. Не можех да я гледам.

Ребека кимна с разбиране.

— Значи онова същество което видях в криптата… е Хайде?

— Да. И още не е пила кръв. Стои долу в гробницата. Тялото на пашата е наблизо, под криптата в църквата. От цели два века те гният там — Хайде полужива, пашата — мъртъв. Напразно чакат края на моите търсения.

— С други думи — Ребека отново преглътна, — още не сте го намерил?

Лорд Байрон тъжно се усмихна.

— Видяхте, че не съм.

Ребека въртеше кичур коса между пръстите си.

— Ще успеете ли някога? — осмели се да запита накрая. Той повдигна вежда.

— Може би.

— Мисля, че ще успеете.

— Благодаря — Байрон наведе глава. — Може ли да попитам защо?

— Защото още съществувате. Бихте могъл да сложите край на това, но не го правите. Както е казал пашата — все пак трябва да има надежда.

Лордът се усмихна.

— Може би имате право — каза той. — Но да умра, означава да се оставя в ръцете на Полидори. Не бих могъл да го понеса — челото му се намръщи. — Не бих могъл. Да позволя да ме унищожи враг — никога. Най-малко този, който изби всички мои любими същества — Байрон се вгледа в Ребека. — Разбирате, нали? Вашето присъствие тук се дължи единствено на неговата омраза. Той ми праща всяко ново поколение на рода Рътвен. Вие, Ребека, не сте първата, а само една от дългата поредица.

Ребека се вгледа в очите му — в тях се смесваха лед и съчувствие. Разбра, че е обречена. Съдбата й, в края на краищата беше предопределена.

— Значи Полидори не знае, че вие можете да умрете — с равен глас рече тя.

Лорд Байрон леко се усмихна.

— Не, не знае.

Ребека преглътна.

— За разлика от мен, която знам.

Нова усмивка.

— Така е.

Тя се изправи на крака. Лорд Байрон бавно я последва. Ребека се напрегна, но той я отмина и без да сваля очи от нея, пристъпи в мрака. Дращенето там стана по-настоятелно. Тя се огледа, но не забеляза нищо. Лорд Байрон я наблюдаваше. Бледото му лице грееше като лъч светлина.