Том Холанд - Вампирът (Истинските странствания на Джордж Гордън, шести лорд Байрон)

Мълчах, както ми се стори, цяла вечност. Взирах се в лицето й. Изглеждаше набръчкано и сухо, много по-старо от възрастта й. Само очите й съхраняваха свежестта, която помнех. Беше тя. Без всякакво съмнение. Пристъпих крачка напред и протегнах ръце. Разсмях се от радост, облекчение и любов. Но Хайде ми обърна гръб.

„Хайде.“

Тя се извърна.

„Моля те“, прошепнах аз. Не ми отговори. Помълчах. „Моля те“, повторих. „Нека те прегърна. Мислех, че си мъртва.“

„А не съм ли?“ попита тя тихо.

Поклатих глава. „Ние сме такива, каквито сме.“

„Така ли?“ — погледна ме Хайде. „О, Байрон“, прошепна тя. „Байрон.“ Очите й се напълниха със сълзи. Никога не бях виждал вампир да плаче. Протегнах ръце и този път тя ми позволи да я прегърна. Започна да плаче и да ме целува. Сухите й устни се притискаха в моите до изнемога — не спираше да хълца. После започна да ме удря с юмруци. „Байрон, Байрон, вие се принизихте, позволихте му да победи. Байрон.“ Тялото й се тресеше от сълзи и гняв. Целуваше ме още по-пламенно и ме прегръщаше така, сякаш не смяташе никога да ме пусне. Продължаваше да трепери.

Погалих я по прошарената със сребро коса. „Как разбра да ме чакаш тук?“ — попитах.

„Той ми каза какво възнамерява да направи.“

„И ако приема, ще ме прати тук, така ли?“

Хайде кимна. „Сега е мъртъв, нали? Истински мъртъв?“

„Да.“

Хайде ме погледна в очите. „Разбира се, че е мъртъв“, прошепна тя. „Вие отново сте млад и красив.“

„А ти?“ попитах. „Той ли ти даде Дарбата?“

Тя кимна.

„Значи би могла да постъпиш като мен. Би могла да…“

„Да си върна красотата ли?“, тя горчиво се засмя. „И младостта?“

Не казах нищо, само кимнах с глава.

Хайде се отдръпна от мен. „Опитвам се да не пия човешка кръв“, рече тя.

Намръщих се недоверчиво. Хайде се усмихна и разтвори робата си. Тялото й беше съсухрено и сбръчкано като на старица. „Понякога“, промълви тя, „пия от гущери и други пълзящи влечуги. Веднъж от един турчин, който се опита да ме изнасили. Но иначе…“

Гледах я смаян. „Хайде!“

„Не!“ — неочаквано викна тя. „Не! Аз не съм върколак! Не съм!“ Тя потрепери и впи пръсти в тялото си, сякаш искаше да разкъса вампирската си плът. Когато се опитах да я погаля отново, ме отблъсна. „Не, не, не…“ Гласът й пресекна, но в пламтящите й очи не се появиха сълзи. Притискаше тялото си с ръце и ме гледаше втренчено.

„Пашата“, прошепнах аз, „беше убиец, при това турчин.“

Хайде започна бавно да се смее със зловещ, разтърсващ глас. „Вие не разбрахте ли?“ — попита тя.

„Какво?“

„Той беше мой баща.“ Тя ме погледна с диви очи. „Баща! Плът от плътта ми — кръв от кръвта ти.“ Започна отново да се тресе, отстъпи назад — огънят като ореол обагри главата й. „Не можех“, прошепна Хайде, „каквото и да беше направил, не можех, не можех! Не разбирате ли? Сигурна съм, че и вие не бихте ме накарал да изпия кръвта на собствения си баща, нали? На човека, дарил ме с живот.“ Тя се разсмя. „О, ето че забравих — вие убихте своето дете.“

Гледах я ужасен. „Не знаех“, прошепнах най-сетне.

„Така е.“ Хайде приглади косата си. „Той ме отгледа. Струва ми се, че винаги е постъпвал така — оплождал е кобилките в селото. Но аз бях различна. Кой знае защо, той имаше слабост към мен. Дори по своему ме обичаше. Остави ме да живея. Пиеше кръвта ми, разбира се, но не ми отне живота. Неговата дъщеря. Любимата му дъщеря.“ Хайде се усмихна. „Възнамеряваше да ме даде на вас още от самото начало. Не е ли странно? Вие трябваше да го наследите, а аз да стана вашата съпруга-вампир. Нищо чудно, че беше разстроен, когато му избягахме“.

Преглътнах с мъка. „Той ли ти разправи всичко това?“

„Да. Преди да…“ гласът й се загуби. Хайде отново се преви и започна да се люлее напред-назад. „Преди да ме превърне в чудовище.“

Вгледах се в горящите й вампирски очи. „А после?“ Поклатих с недоверие глава. „Защо не се опита да ме последваш?“ „Опитах се.“

Думите й прозвучаха хладно. Сякаш лед падна в стомаха ми. „Не те видях никога вече“, казах аз.

„Така ли?“

„Да.“

„Сигурно, защото не бих могла да го понеса.“ Тя се извърна и впери поглед в пламъците. Дълго стоя така, загледана в играта на огъня. После се обърна към мен. „Но все пак помислете“, рече с неочаквано оживление. „Сигурен ли сте? Мислете, Байрон, мислете!“

„Ти ли беше в Мисолонги?“

„Да, разбира се, и в Мисолонги също.“ Хайде се засмя. „Как бих могла да не ви зърна поне за миг? След толкова време? Чувах името ви навред — името на месията от Запад. Надявах се, че една малка част от причината да дойдете…“ — тя замлъкна. „Спомняхте ли си за мен?“