Том Холанд - Вампирът (Истинските странствания на Джордж Гордън, шести лорд Байрон)

На следващия ден опитах да се отърся от скръбта. Отново излязох на езда. Вече беше април — времето, като никога, изглеждаше хубаво. Докато галопирахме по пътя, аз се шегувах с другите ездачи. В една маслинова горичка, тя отново се приближи — призрак в мръсни дрипи. „Ахасвер?“ — викнах. „Ахасвер, ти ли си?“ Преглътнах — устата ми бе пресъхнала. Сричките засядаха в гърлото. „Хайде?“ Огледах се. Който и да беше, вече го нямаше. Другарите ми ме върнаха в града. Бях бесен, виках след нея. Припадъкът от страх и самоотвращение се повтори. Сложиха ме в леглото. „Една смърт за Гърция. Една смърт за Гърция.“ Думите пулсираха в ушите ми. Смърт — да, но аз не можех да умра. Бях безсмъртен или поне щях да бъда, докато се хранех с жива кръв. Представих си, че виждам Хайде. Че стои до леглото ми. Бе разтворила леко устни, очите й горяха. По лицето й бяха изписани обич и отвращение. „Хайде, ти ли си?“ — попитах аз и протегнах ръце. „Наистина ли не си мъртва?“ Опитах се да я докосна — тя се стопи и аз останах сам. Зарекох се повече да не пия кръв. Дадох си дума, че ще се опълча на терзанията, на жаждата. Една смърт за Гърция? Да. Смъртта ми щеше да постигне много повече, отколкото живота ми. А аз самият? Избавление — издъхване — пустота. Ако наистина можех да го постигна, щях да съм доволен.

Останах в леглото. Дните минаваха. Сега изпитвах треска — болката ми стана неимоверно силна. Борех се с нея, дори когато кръвта ми започна да гори, а крайниците ми — да се съсухрят. Чувствах как мозъкът ми, като изсъхващ сюнгер, се залепва за черепа ми. Събраха се лекари, като мухи над вмирисано месо. Гледах ги как бръмчат и се суетят. Мечтаех за кръвта им, мечтаех да ги източа всичките. Борех се с изкушението и забраних да идват. Здравето ми продължи да се влошава. Бавно, бавно докторите започнаха да се връщат. Вече нямах сили да ги държа далеч от себе си. Тревожех се, че може да ме спасят, но като ги слушах какво си говорят, разбирах, че няма такава опасност. С чувство на облекчение се заех да ги подкрепям. Болката ставаше все по-ужасна — кожата ми се покриваше с черни петна, умът ми блуждаеше. Въпреки това не умирах. Дори докторите не можеха да ме довършат. Тогава попитаха дали да не ми пуснат кръв.

Първия път им бях забранил да го правят. Малкото кръв, която ми беше останала, почти бе изчезнала — пускането щеше да влоши положението ми още повече. Не можех да понеса болката. Но бях решен на всичко. Съгласих се. Усетих как пиявиците се лепят по челото ми. Горяха ме като огнени капки. Закрещях. Мигар такова страдание можеше да се понесе?

Докторът, като видя колко се измъчвам, ме хвана за ръката. „Не се вълнувайте, милорд“, прошепна ми той. „Скоро ще се оправите.“

Разсмях се. Стори ми се, че докторът има лицето на Хайде. В делириум крещях името й. Сигурно съм припаднал. Когато се свестих, пред мен отново стоеше докторът. Режеше китките ми. От тях потече тънка струйка кръв. Исках Хайде. Но тя беше мъртва. Крещях името й. Светът започна да се губи. Крещях и други имена — Хобхаус, Каро, Бел, Шели. „Аз ще умра“, виках, а от пиявиците по челото ми бликаше мрак. Стори ми се, че приятелите ми са се събрали край моето легло. „Ще стана смъртен“, казах им, „съвсем като вас. Ще бъда смъртен. Ще умра.“ Започнах да плача. Тъмнината не спираше да ме залива. Тя притъпи болката ми. Замъгли света. Това ли е смъртта, чудех се. После, като единствена свещ в черния всемир, изгасна и мисълта ми. Не остана нищо. Само мрак.

Събудих се на лунна светлина. Пред лицето ми беше светло. Раздвижих ръка — не усетих болка. Опипах челото си. Там, където бяха поставени пиявиците, имаше дупки, наподобяващи кратери. Свалих ръка и лунната светлина отново огря раните ми. Когато ги докоснах втори път, ми се стори, че не са толкова дълбоки. На третия път изчезнаха напълно. Протегнах крайници. Изправих се на крака. На фона на звездите видях да се издига планински връх.

„Няма по-добър лекар от Луната, нашата повелителка, милорд.“

Огледах се. Лавлейс ми се усмихваше. „Не сте ли доволен, Байрон, че ви спасих от онези лъжливи докторчета в Мисолонги?“

Вгледах се в него. „Не, дявол да го вземе“, изругах най-после, „аз се надявах, че с уменията си те ще ме довършат.“

Лавлейс се разсмя. „И най-долният шарлатанин не би могъл да сложи край на живота ви.“

Кимнах бавно. „Така излиза.“

„Имате нужда от възстановяване.“ Той посочи два коня. Зад тях видях мъж, вързан за едно дърво. Когато го погледнах, той направи опит да се освободи. „Изискано блюдо“, рече Лавлейс. „Мислех, че като смел гръцки войн ще се зарадвате на кръвта на някой мюсюлманин.“ Той се засмя. Бавно пристъпих към дървото. Турчинът започна да се дърпа и гъне. Застена със затъкнатата си уста. Убих го с едно замахване по гърлото. След толкова време кръвта, признавам си, ми се услади. Изпих я до капка. После благодарих на Лавлейс за неговата съобразителност.