Роберт Хюлик - Златното божество

— В никакъв случай! — ужасен отвърна Ма Жун.

— Тогава да ви я изпея? — с надежда попита Бо Кай. — Имам доста хубав глас, надявам се, че и останалите посетители високо ще го оценят.

— Не! — в един глас отговориха Ма Жун и Цяо Тай. Като видя обидата в погледа на поета, Цяо Тай добави:

— Ние просто не си падаме по поезия, в какъвто и да е вид или форма.

— Жалко! — каза Бо Кай. — Вие двамата, да не би да сте поклонници на Буда?

Ма Жун попита подозрително Цяо Тай:

— Абе това момче май се опитва да ни ядоса…

— Пиян е — безразлично отвърна Цяо Тай. После се обърна към Бо Кай: — Само не ни казвайте, че сте будист!

— И то ревностен! — церемониално отговори Бо Кай. — Посещавам редовно Храма на белия облак. Игуменът му е свят човек, а старшият монах Хуйбън чете най-красивите проповеди. Оня ден…

— Слушайте — пресече го Цяо Тай, — няма ли да пийнем по още едно?

Бо Кай му хвърли поглед, пълен с укор заради прекъсването. Надигна се с дълбока въздишка и заяви примирено:

— Да пийнем, обаче с момичета.

— Е, това е приказка! — с ентусиазъм откликна Ма Жун. — Знаеш ли някое добро място?

— Дали конят знае къде е конюшнята му? — ухили се Бо Кай и подсмръкна.

Той плати сметката и тримата потеглиха. На улицата все още се стелеше гъста мъгла. Бо Кай ги отведе до канала зад ресторанта и свирна с пръсти. От мъглата изплува фенер, окачен на носа на малка лодка. Поетът скочи в нея и нареди на гребеца:

— Към кораба!

— Хей! — викна Ма Жун. — Ти одеве не каза ли нещо за момичета?

— Казах и още как! — самодоволно отговори Бо Кай. — Качвайте се на лодката — после се обърна към лодкаря и добави: — Карай по краткия път, господата много бързат.

Той се мушна пълзешком под ниската рогозка, която служеше за навес, а Ма Жун и Цяо Тай клекнаха отстрани. Лодката се плъзна през мъглата по водната повърхност. Единственият шум, който се чуваше, бе плясъкът на греблото. След известно време затихна и той. Лодката продължи да напредва безшумно. Гребецът угаси фенера. Спряха. Ма Жун сложи тежката си ръка върху рамото на Бо Кай.

— Ако това е някаква клопка — безцеремонно каза той, — ще ти строша врата.

— Не говорете глупости! — докачено отвърна Бо Кай.

Чу се дрънчене на железа и лодката продължи пътя си.

— Минахме през вратата на източния шлюз — обясни Бо Кай. — Част от решетката е разхлабена. Но не казвайте за това на началника си.

Скоро пред тях се появиха тъмните силуети на редица корабчета.

— Второто, както обикновено — нареди Бо Кай. Когато лодката се изравни с бордовата стълба, той даде на гребеца няколко медни гроша и се изкачи на палубата, следван от Ма Жун и Цяо Тай. Поетът си проправи път между многобройните масички и табуретки, пръснати безредно, и почука на вратата на надстройката. Отвори им дебела жена, облечена в мръсна роба от черна коприна. Тя се ухили, показвайки почернелите си зъби.

— Добре дошли пак при нас, господин Бо Кай! — възкликна тя. — Моля, заповядайте долу.

Слязоха по стръмна дървена стълба и се озоваха в широк салон, оскъдно осветен от два шарени фенера, окачени на гредата, поддържаща тавана. Тримата мъже насядаха около голяма маса, която заемаше почти цялото помещение. Дебеланата плесна с ръце. Появи се тантурест прислужник с недодялано лице и донесе върху табла кани с вино.

Докато пълнеше чашите, Бо Кай запита жената:

— Тук ли е моят добър приятел и колега Ким Сан?

— Още не е дошъл — отговори тя, — но аз ще се погрижа да не скучаете.

Тя направи знак на прислужника, който отвори вратата в дъното. Влязоха четири момичета, облечени само в прозирни летни роби. Бо Кай заръкомаха въодушевено. Той придърпа от двете си страни по едно от тях и каза:

— Вземам тези двете — и като погледна Ма Жун и Цяо Тай, бързо добави: — Но не за каквото си мислите, а само за да съм абсолютно сигурен, че чашата ми и за момент няма да остане празна.

Ма Жун направи знак на едно от останалите момичета — закръглено и с приятно обло лице — да седне до него, а Цяо Тай поведе разговор с четвъртото. Девойката определено му хареса, но сякаш беше без настроение и отваряше уста колкото да отговори, ако я попитат нещо. Казваше се Юсу, беше корейка, но говореше много добре китайски.

— Хубава страна е вашата — отбеляза Цяо Тай, докато обгръщаше с ръка талията й. — Бил съм там по време на войната.

Момичето го отблъсна и го изгледа с помрачнели очи. Цяо Тай разбра, че е направил грешка, и побърза да каже:

— Вашите хора са прекрасни воини, те направиха всичко, каквото можеше да се направи, но нашите отряди бяха по-многочислени.