Роберт Хюлик - Златното божество

— Няма какво да се прави — мърмореше гневно той. — Сигурно сме сбъркали мястото. Тук няма нищо, освен няколко големи буци глина, камъни и мръсни хартии. Каква гнусотия! Я ме измъкни.

Заваля.

— Само това ни липсваше — каза Цяо Тай и изруга. Той зърна зад себе си стряхата над черния вход на една тиха и мрачна на вид къща и се подслони под нея с дрехите и ботушите на приятеля си. Ма Жун остана под дъжда, докато водата отми мръсотията от тялото му. После се присъедини към Цяо Тай под стряхата на портала и се подсуши с шала си.

Когато дъждът спря, двамата отново поеха на изток по брега на канала. Мъглата се бе поразредила. Вляво от приятелите се нижеше дълга редица от задни стени на големи постройки.

— Никаква не я свършихме, братко — унило каза Цяо Тай. — По-опитни офицери несъмнено щяха да пипнат тия приятелчета.

— И опитните офицери не могат да прехвърчат над канали — намусено отвърна Ма Жун. — Каква зловеща гледка представляваше този мъж, опакован в бяло. И всичко за капак на веселите историйки, дето ни ги разказа твоят еднорък приятел.

Вървяха така, докато през влажната мъгла не видяха смътната светлина на цветен фенер. Той висеше над страничния вход на голям ресторант. Заобиколиха ъгъла и минаха отпред. Влязоха в красиво мебелираното фоайе на приземния етаж и изгледаха свирепо надменния портиер, който хвърли критичен поглед към мокрите им дрехи, и се запътиха нагоре по широкото стълбище. Когато бутнаха двойната врата, украсена с богата дърворезба, приятелите се озоваха в просторния салон на ресторанта, изпълнен с оживена гълчава.

Като видяха спретнато облечените улегнали мъже, насядали около покритите с мрамор маси, двамата приятели разбраха, че мястото не е за техните джобове.

— Да вървим другаде — смотолеви Ма Жун.

Той се обърна и се насочи към вратата, когато един слаб мъж, седнал близо до нея, стана от стола си и извика с плътен глас:

— Заповядайте при мен, приятели! Винаги ми е тъжно, когато пия сам.

Той ги гледаше с воднисти очи изпод странно оформени, извити вежди, които му придаваха постоянно учудено изражение. Облечен беше в скъпа тъмносиня копринена роба и носеше висока шапка от черно кадифе. Но по яката му имаше петна, а изпод шапката висяха рошави кичури коса. На подпухналото му лице стърчеше тънък дълъг нос с лъснал зачервен връх.

— След като ни кани, нека му направим компания за известно време — каза Цяо Тай. — Не ми се иска оня селяндур долу да си помисли, че са ни изритали.

Двамата приятели седнаха срещу домакина си, който незабавно поръча две големи кани вино.

— С какво се препитавате, господине? — попита Ма Жун, след като келнерът се отдалечи.

— Аз съм Бо Кай, търговски представител на корабовладелеца Йе Бън — отговори слабият мъж. Той изпразни чашата си на един дъх и гордо добави: — Но също така съм и известен поет.

— Тъй като ни черпите, няма да го приемаме за недостатък — великодушно отбеляза Ма Жун.

Той надигна каната, отметна глава назад и остави половината от течността бавно да се излее в гърлото му. Цяо Тай последва примера му. Бо Кай ги наблюдаваше с голям интерес.

— Страхотно! — одобрително възкликна той. — Точно в този ресторант обикновено се използват чаши, но вашият метод ми се струва много интересен и удобен.

— Случи се тъй, че тъкмо сега имаме нужда от едно хубаво пийване — каза Ма Жун, докато избърсваше устните си с доволна въздишка.

Бо Кай напълни отново собствената си чаша и каза:

— Разкажете ми някоя интересна история. Вие, момчетата от широкия друм, сигурно водите живот, пълен с приключения.

— Ние от широкия друм! — възмутено надигна глас Ма Жун. — Внимавай какви ги приказваш, мой човек. Ние сме служители на трибунала.

Бо Кай вдигна извитите си вежди още по-високо и викна на келнера:

— Донеси още една кана вино, от най-големите. — После продължи: — Добре, добре. Значи вие двамата сте от хората, които новият съдия е довел днес със себе си. Но сигурно ви е назначил на служба отскоро, защото още не сте се надули самодоволно като всички низши офицери.

— Познавахте ли бившия магистрат? — запита Цяо Тай. — Казват, че също падал малко нещо поет.

— Познавах го бегло — отговори Бо Кай. — Всъщност тук съм доста отскоро — изведнъж той остави чашата си и възкликна щастливо: — Дойде ми заключителният стих, който се мъчех да съчиня! — поглеждайки двамата приятели, той добави тържествено: — Този стих е завършекът на голямата поема, посветена на луната. Искате ли да ви я изрецитирам?