Роберт Хюлик - Императорската перла

— Какво има, ваше превъзходителство? — със задавен глас попита доктор Пиен. — Защо…

Изтрещя оглушителна гръмотевица и докторът потръпна целият. За миг на съдията Ди му хрумна да се възползва от момента, за да скочи и да спипа натрапника зад гърба си. Само че присъствието му в библиотеката в никакъв случай не би било достатъчно, за да се докаже вина. Онзи можеше да заяви, че не е искал да прекъсва разговора и затова… Нещо се размърда в ръкава на съдията. Не, на всяка цена трябваше да се придържа към плана си. Съдията заговори с почти неузнаваем за самия себе си глас:

— Този трети човек е почитан местен гражданин. Той не само е замесен в убийството на Тун Май, а е и пряко отговорен за удушаването на старата сводница. Надянал й е примката откъм гърба и тя напразно е опъвала с немощната си бяла ръка копринената кърпа, която прерязвала гърлото й. И само преди няколко часа е издъхнала в страшни мъки. Ако сега духът й се яви сред нас, той…

Съдията извика сподавено. Изпънат като струна в креслото, вторачен с широко облещени очи над главите на тримата мъже срещу себе си, той кресна към сержанта, както се бяха разбрали предварително:

— Хун, какво е това зад гърба ти?

Доктор Пиен подскочи и се завъртя рязко в креслото си, а Ку и Куан обърнаха глави и зашепнаха под нос някакви заклинания. Сержант Хун скочи от стола и тръгна стремително към тях, ръкомахайки панически. Съдията Ди в миг измъкна някакъв обемист предмет от ръкава си, закрепи го върху ръба на масата и възкликна ужасен:

— Гледайте! Пресвети небеса, какво става!

Тримата мъже отново извърнаха глави към масата, а зад гърбовете им Хун затършува из ръкава си. Ку и Пиен изкрещяха, замръзнали от ужас. Куан само помръдна конвулсивно устни. И тримата седяха като поразени, приковали очи в една бяла длан, вкопчена в ръба на масата. Червен камък върху показалеца й пръскаше злокобно сияние, а ръката едва-едва се примъкваше към свещта. Беше отсечена над китката, завършваше с кървавочервено нащърбено чуканче. По някое време дланта зави и запълзя към тримата.

Съдията Ди се надигна от креслото. Доктор Пиен скочи и столът му се прекатури.

— Не съм аз! — изкрещя той, вперил обезумели очи в движещата се ръка. После се строполи в ръцете на Хун. — Нея не съм убивал. Само Тун. По погрешка! Казаха ми… — мъчителни ридания задавиха гърлото му.

Съдията не му обърна внимание. Той се бе изпънал с обърната глава, готов да се защити от неизвестната опасност, която го дебнеше отзад. В следващия миг замръзна. Погледът му се прикова с безмълвен ужас в една друга бяла длан, която се подаде от сенките зад него, съвсем близо до главата му.

В един миг на неудържим страх съдията си помисли, че безразсъдно е предизвикал мъртвите. После бялата длан се вдигна нагоре и той с огромно облекчение забеляза черен ръкав, от който тя излизаше. Ръката посочи вратата. Тя беше открехната и лампата от коридора осветяваше тъмния ъгъл. На страничната рамка се бе облегнал огромен мъж. Току до ухото на съдията заговори мек, но категоричен глас:

— От мен не можеш да се скриеш. Ела насам!

Гласът изтръгна Ку и Куан от вцепенението им и те вдигнаха глави. Доктор Пиен пусна Хун и се обърна. И тримата гледаха безмълвно, с широко отворени очи една висока, облечена в черно жена, която пристъпи в осветения кръг и застана до съдията Ди. Докато очите им бяха приковани в бледото й лице със съвършена красота, съдията се наведе бързо, грабна ръката от масата и я мушна в ръкава си. После взе свещника и го вдигна високо над главата си.

Светлината извади от мрака един едър мъж, притиснат до стената в ъгъла до скрина. С приведени напред могъщи плещи, той бе вдигнал юмруци пред лицето си, сякаш за да се защити от някаква невидима сила. Очите му не се откъсваха от лицето на жената. Тя махна към него с бялата си длан. Той се отлепи от стената и пристъпи напред. Сякаш някой го придърпваше, краката му се движеха като от само себе си. Вратата се отвори широко. На прага изникна началникът на стражата, от коридора иззад него надничаха неколцина стражници. Началникът тръгна да влиза, но съдията го спря с властен жест. Едрият мъж се приближаваше стъпка по стъпка към жената, все така вперил като в транс хлътналите си помътнели очи в лицето й.

— Не съм аз! — отново извика Пиен и се отпусна на пода. Сержант Хун го подхвана под мишниците. Ку и Куан също се бяха изправили. С треперещ глас Ку заговори на жената в черно: