Роберт Хюлик - Императорската перла

Той отиде до масата в средата на библиотеката. Настани се в крайното кресло, така че прозорците да останат вляво от него, а вратата — вдясно, и направи знак на останалите да заемат трите стола, които сержант Хун приближи до противоположната страна на масата. Доктор Пиен седна по средата, лице в лице със съдията. Господин Куан се настани от дясната страна на лекаря, господин Ку — от лявата.

Съдията Ди избута огромния сребърен свещник встрани, така че светлината му да пада отляво.

— Милостиви небеса, каква жега! — с досада възкликна той. — Хун, загаси онези свещи на стената! От тях става още по-горещо, а и светлината ме дразни. Напоследък имам неприятности с очите, господа. Предполагам, че е от яркото слънце. Дали съм си взел козирката? — той бръкна в ръкава си и извади някакъв плик. — О, небеса, дори не съм го отворил! — възкликна съдията. — Връчиха ми го на излизане от съдилището. Виж ти, пише „Лично и спешно“. Ще ме извините ли за момент?

Съдията разкъса плика и извади сгънат лист. Писмото беше дълго, изписано със ситен нервен почерк. Съдията задържа поглед на началото и промърмори:

— Човекът съобщава, че племенницата му, която била слугиня някъде си, била отвлечена и се върнала с рани от побой. Да, явно клетото момиче е попаднало на маниак.

Продължи да чете.

— Пише още — продължи след известно време съдията, — че успяла да зърне мъчителя си. Намеква се, че е доста известна личност в града. Затова, споделя човекът, дълго се колебал и на няколко пъти отлагал да ми докладва за случилото се. Но понеже според него е недопустимо подобни деяния да остават ненаказани в град, чиято администрация тежи на мястото си, моли за незабавно разследване и строги мерки, за да се предотврати… тъй, тъй, тъй, това вече ни е известно. Разбира се, че е трябвало да докладва незабавно. Я, къде се споменаваше името на злосторника? — съдията приближи писмото до очите си, после поклати глава:

— Не мога да го намеря, наистина ужасен почерк — после вдигна глава и го подаде:

— Моля ви, господин Ку, дочетете го вие на глас.

И подаде писмото на Ку, но в следващия миг го дръпна.

— Не — усмихна се извинително съдията, — като че ли не е редно да показвам служебна кореспонденция на външни хора. После ще го разчета.

Съдията сгъна писмото и го пъхна обратно в ръкава си.

— Би трябвало човек добре да помисли, преди да отправя подобно нелепо обвинение — с раздразнение отбеляза господин Куан.

— Не бих го нарекъл с лека ръка нелепо — възрази съдията, станал изведнъж съвсем сериозен. — Всъщност имам основания да подозирам, че престъпникът, когото издирваме, е от същия тип маниак като този, за когото става дума в това писмо.

Съдията Ди се облегна в креслото и изгледа тримата мъже срещу себе си. Лицата им се бяха изопнали напрегнато в конусообразния осветен отрязък. Вече нямаше и помен от спокойната им приветливост.

Съдията огледа безмълвно стаята. Сержант Хун се бе оттеглил при масичката в ъгъла и седеше, вторачил очи в малката свещица на подноса за чай. Всичко останало тънеше в черни сенки. Задушният въздух бе пропит от миризмата на загасените свещи по стените.

Съдията Ди умишлено не бързаше да продължи и неловкото мълчание се проточи. Обърна уж нехайно глава и хвърли поглед към вратата. Тя изобщо не се виждаше, той успя да различи само тънката ивица светлина от лампата в коридора над прага. Ако някой подслушваше, би открехнал вратата. Съдията му бе оставил предостатъчно време, за да го стори. Реши, че може би в края на краищата интуицията му го е подвела. А това означаваше, че може да се съсредоточи изцяло върху тримата мъже пред себе си.

— Както току-що ви казах — заговори най-сетне съдията, — подозирам, че престъпникът е маниак. При това опасен. Стигнах до това заключение, тъй като…

Съдията млъкна насред изречението. Стори му се, че вратата тихичко се прихлопна. Обърна се рязко надясно. Не видя нищо освен тънката светла ивица отдолу. Явно му се беше счуло. Прокашля се и продължи:

— Струва ми се, че вече знам що за човек е престъпникът. Най-вече благодарение на една твърде любопитна грешка, която той допусна.

Ку се размърда неловко в стола си. Здраво стиснал тънките си устни, доктор Пиен не сваляше очи от съдията. Натъртената посиняла лява половина на лицето му рязко изпъкваше на фона на бледата му кожа. Куан се владееше и наблюдаваше съдията с внимание и интерес.

— Всяко хладнокръвно убийство — продължи съдията Ди с монотонен глас — доказва, че извършителят му не е нормален. А ако мотивът е извратена похот такъв човек всъщност непрекъснато е на ръба на лудостта и животът му е същински кошмар. Той се опитва да води обичайното си съществуване, без да се издава с нищо, а всеки миг го терзае необходимостта да обуздава влудяващите пориви на страстните влечения. Признанията на осъдени убийци сластолюбци красноречиво свидетелстват за това. Обикновено те с подробности описват отчаяната си борба да запазят духовно равновесие. В разказите им се говори за ужасни халюцинации, за тъмни сили, които ги дебнат на всяка крачка, за постоянно преследване от духовете на жертвите. Помня един случай, с който се занимавах, когато…