Роберт Хюлик: С гвоздей в черепа

Синята завеса в дъното на магазина се отдръпна и влезе висока, стройна жена с поднос чаени чаши. Докато тя поднасяше чая с грациозен поклон, съдията забеляза, че лицето й е като изваяно, с нежни и правилни черти. Не носеше грим. Кожата й беше гладка и бяла като най-чист бял нефрит. Косата й бе вчесана просто, на три букли. Четири големи котки я следваха по петите.

— Виждал съм ви в трибунала — рече съдията. — Казвали са ми, че поддържате идеален ред в женското крило на затвора.

Госпожа Гуо се поклони отново и каза:

— Ваша Милост е много любезен. В затвора няма много работа. Той е почти празен, ако не се смята някоя и друга проститутка, зарязала войниците от Северната армия и дошла насам.

Съдията бе приятно изненадан от уверения, но въпреки това съвършено благовъзпитан начин, по който говореше жената.

Докато Ди отпиваше малки глътки от превъзходния жасминов чай, госпожа Гуо внимателно обви раменете на съпруга си с кожен плащ. Съдията забеляза изпълнения с топлота поглед, който тя отправи към гърбавия човек, докато връзваше шала около врата му.

На Ди не му се искаше да си тръгне. Тихият уют на тази малка аптека, пропит от аромата на сладки треви, беше добре дошла промяна след злокобната гледка в студената стая, където бе извършено убийството. С въздишка на съжаление той остави чашата си и каза!

— Е, трябва да тръгвам!

Излезе и се върна с паланкина си в трибунала.

В личния си кабинет съдията завари да го чака архиварят. Докато Хун и Тао Ган се суетяха в един ъгъл около чайника, Ди се настани зад писалището. Архиварят застана почтително край него и постави върху писалището връзка документи.

— Извикайте началника на прислугата! — нареди съдията и се зае да преглежда книжата.

Когато началникът на прислугата се яви, Ди вдигна глава и каза:

— След малко началникът на стражниците ще докара в трибунала тялото на госпожа Пан. Не искам да го зяпат външни хора и безделници и затова аутопсията няма да бъде публична. Накарай хората си да помогнат на следователя Гуо при приготовлението на всичко необходимо в страничната зала и кажи на пазачите, че освен служителите на трибунала могат да пуснат само двамата братя на убитата и пазача на южния квартал — никой друг!

Хун подаде на съдията чаша чай, над която се вдигаше пара. Ди отпи няколко глътки и каза с лека усмивка:

— Нашият чай не може да се сравнява с жасминовия, който пих преди малко в аптеката на Гуо. Между другото, двамата Гуо никак не си подхождат. И все пак, изглежда, че живеят много щастливо!

— Госпожа Гуо беше вдовица — каза Тао Ган. — Първият й мъж — струва ми се, че се казваше Ван — беше търговец на месо. Той умря преди четири години, след едно пребиване. Бих казал, че така е било по-добре за жената, защото съм чувал да говорят за Ван като за подъл и развратен човек.

— Да — добави архиварят, — месарят Ван остави големи дългове, включително към публичния дом зад пазара. Вдовицата продаде магазина и цялото му обзавеждане, но с това не можа да покрие дълговете на мъжа си към публичния дом. Съдържателят поиска тя да му стане робиня, но тогава се намеси старият Гуо. Той изплати дълговете и се ожени за вдовицата.

Съдията подпечата документа пред себе си с големия червен печат на трибунала, вдигна поглед и отбеляза:

— Тя прави впечатление на добре образована жена!

— Научила е много неща за билките и лекарствата от стария Гуо, Ваша Милост — каза архиварят. — Лекува чудесно различни женски болести. Отначало хората не одобряваха свободното й ходене по къщите, защото е омъжена жена, но сега са много доволни от нея. Тя лекува жените много по-добре от лекарите мъже, на които се разрешава, разбира се, да опипват само пулса на пациентките си.

— Доволен съм, че тя е главна надзирателка в женското крило на затвора ни — каза съдията, като подаваше книжата на архиваря. — Обикновено жените, натоварени с тази длъжност, са ужасни вещици, над които трябва да се упражнява непрестанен надзор, за да не малтретират и мамят затворничките.

Архиварят отвори вратата, но побърза да се дръпне встрани, за да направи път на двама огромни, широкоплещести мъжаги с дебели кожени куртки за езда и калпаци с наушници. Това бяха Ма Жун и Цяо Тай, другите двама помощници на съдията. От погледа, с който ги посрещна Ди, личеше привързаността му към тях. Някога и двамата се бяха препитавали като скитащи по пътищата разбойници, или както меко ги наричаха — „братя от зелените гори“. Преди дванадесет години, когато Ди пътуваше към мястото на първото си назначение като съдия, двамата го бяха нападнали на една пуста отсечка от пътя, но безстрашието и властният характер на съдията им бяха направили такова силно впечатление, че те на часа бяха изоставили разбойническия живот, за да постъпят на служба при него. През последните години тази чудесна двойка се бе оказала много полезна при задържането на опасни престъпници и изпълнението на други трудни и рисковани задачи. Сега съдията запита Ма Жун: