Роберт Хюлик - Убийство в Кантон

После изцяло го завладя мисълта за тежките решения, които му предстояха в столицата. Знаеше, че верните служители на трона ще го поощрят в намерението да се отдаде на политика след смъртта на цензора, но не беше ли по-добре да изчака величайшото оттегляне, преди да предприеме каквото и да е? Опита се да си представи как могат да се развият нататък събитията, но му беше трудно да мисли свързано. Приглушеният шепот на Цяо Тай и Тао Ган, който долиташе иззад завесата, го унасяше и когато той съвсем затихна, съдията заспа.

Пълна тишина цареше в това крило на двореца. С изключение на стражниците по долните етажи, всички бяха потънали в следобедна дрямка.

Бамбуковата завеса се открехна с едва доловимо шумолене. Появи се Мансур и безшумно стъпи върху перваза на прозореца. Носеше само бяла препаска през слабините с втъкнат в нея извит нож. Вместо тюрбан на главата му имаше превръзка от ивица плат. Смуглото му мускулесто тяло плуваше в пот от усилието при изкачването през покривите на двореца. Затаи се за миг до прозореца, колкото да си поеме дъх. Със задоволство отбеляза, че съдията Ди спи дълбоко. През процепа в коприненото бельо се виждаше широката могъща гръд.

Мансур пристъпи до леглото с изяществото на пантера, която дебне плячката си. Стисна дръжката на ножа и в същия миг зърна висящия на стената меч. Какво по-хубаво от това да докладва на халифа, че е убил невярното куче със собственото му оръжие!

Той сграбчи меча и веднага го изтегли, но не беше добре запознат с китайските оръжия и ножницата издрънча на каменния под. Съдията отвори широко очи. Мансур изруга. Вдигна меча, за да го забие в гърдите на съдията, но зад гърба му се чу шум и той се обърна мълниеносно. В спалнята влетя Цяо Тай, облечен само в широките си панталони, и скочи върху Мансур, но миг преди да го сграбчи, арабинът го прониза с меча. Цяо Тай полетя назад, повличайки Мансур със себе си, а съдията Ди вече бе скочил от леглото и грабна кинжала от масата. Мансур го стрелна с очи, поколебавайки се за миг с меча ли да се бие, или със своя крив нож. Този миг на нерешителност реши съдбата му. Съдията скочи към него и заби кинжала във врата му с такава ярост, че бликналата кръв опръска всичко наоколо. Съдията блъсна мъртвото тяло на арабина настрани и се наведе над Цяо Тай.

Наточеното острие бе проникнало дълбоко в гърдите на помощника. Лицето му бе бяло като платно, очите — затворени. Тънка струйка кръв бе потекла от ъгъла на устните му.

В стаята се втурна Тао Ган.

— Веднага докарай лекаря на губернатора и вдигни стражата под тревога — изрева съдията.

Той сложи ръка под главата на Цяо Тай. Не смееше да помръдне меча. Поток от несвързани спомени нахлу в съзнанието му. Първата среща в гората, когато се би срещу Цяо Тай със същия този меч, безбройните опасности, преживени заедно, десетките пъти, когато си бяха спасявали един другиму живота…

Загледан в отпуснатото лице, загуби всякаква представа за време. Изведнъж наоколо се появиха множество хора. Лекарят внимателно изтегли меча и прегледа раната. Докато бършеше острието от кръвта, съдията дрезгаво попита дали може да преместят ранения на леглото. Лекарят кимна и прошепна в ухото на съдията:

— Само изключителната му жизнена сила го държи още жив.

Двамата заедно с Тао Ган и началника на гвардията пренесоха Цяо Тай на леглото. Съдията стисна дръжката на меча си и заповяда на началника:

— Кажете на хората си да изнесат оттук този арабин!

Цяо Тай отвори очи. Когато видя меча в ръката на съдията Ди, промълви с бледа усмивка:

— С меч се срещнахме, с меч се разделяме.

Съдията Ди с рязко движение прибра оръжието в ножницата му. Сведе се над окървавената, покрита с белези гръд на Цяо Тай и каза тихо:

— Дъждовен дракон ще бъде с теб, Цяо Тай. Не мога да нося меч, окъпан в кръвта на най-добрия ми приятел.

С щастлива усмивка Цяо Тай протегна ръце и прегърна меча. Остана за дълго загледан в съдията Ди. После сякаш пелена се спусна пред очите му.

Тао Ган прегърна главата на Цяо Тай. Сълзи се стичаха по длъгнестото му изпито лице.

— Да наредя ли да свирят траурен марш, ваше превъзходителство? — шепнешком попита началникът на гвардията.

Съдията Ди поклати глава.

— Не. Да свирят „Триумфалното завръщане“. Веднага!

Помоли лекаря и гвардейците да ги оставят сами. Сведени над леглото, съдията Ди и Тао Ган не откъсваха очи от лицето на приятеля си, което сега бе съвършено спокойно, със затворени очи. Стояха дълго така, когато по страните на Цяо Тай се появи руменина. Цялото му лице се озари от някакъв плам, пот изби по челото на умиращия, дишането му стана свистящо, от устата му потече кръв.