Елиз Тайтъл - Адам и Ева

— Добре, тогава да се хващаме отново на работа.

— Първо ме просваш на земята, а след това идваш и казваш: „Хайде да се хващаме на работа“.

— Съвсем точно го каза, Грант. Пропусна само една малка подробност.

— Да. Русокосата красавица.

Адам се ухили.

— Ти може и да ми се сърдиш, но тя е направо бясна, задето те ударих. Няма да ми го прости.

— Да, знам какво е — каза замислено Грант. — Жена ми гледала новините по телевизията и видяла как удрям брат ти. Изобщо не се трогна от синината ми. Заяви, че съм си го търсил.

— Жени — промърмори Адам.

— Да, жени — повтори Грант.

Вече бяха съмишленици.

На следващата сутрин Лора слезе първа в трапезарията. Грабна „Денвър Кроникъл“ и нервно го разтвори. На първа страница нямаше нищо за инцидента. Прегледа подробно целия вестник, но не откри дори малко съобщение. Не можеше да разбере какво бе накарало Симънс да промени решението си.

Влезе Джесика Форчън, поздрави Лора и я изгледа загрижено.

— Много си бледа, скъпа.

— Така ти се струва на фона на синината — усмихна се кисело Лора.

— И аз съм имала синина — Джесика си наля кафе.

— Имала си синина? — повтори изумена Лора. — Кой те удари? Кога?

— О, беше много отдавна. Малко преди да се омъжа за Доминик. Казвала ли съм ти, че с него живяхме щастливо четирийсет и седем години? Но той си отиде твърде рано от този свят. Бяхме толкова влюбени. Разбира се, когато Дом поиска ръката ми, моят баща не искаше и да чуе. Ние бяхме доста заможни, а Дом нямаше абсолютно нищо. Баща ми веднага реши, че Дом иска да пипне зестрата. Каза, че няма да благослови брака ни и че ако не го послушам, ще ме лиши от наследство.

— Но ти въпреки това се омъжи за него, нали? — попита Лора.

— О, трябва да призная, че първо опитах да убедя баща си. Исках да погледне на Дом с моите очи.

— Как така?

— Дом беше изключително красив. Много хора, включително и аз, смятаха, че той много прилича на Рамон Новаро. — Лора не реагира. — Новаро бе чернокос, черноок и главозамайващ актьор — звезда от времето на немите филми — с невероятно излъчване и много привлекателен — обясни Джесика. Лицето й се озари от усмивка, която изведнъж я подмлади. — Всички млади и не толкова млади жени бяха в краката му.

— На Новаро ли?

Джесика весело се засмя.

— Да. Както и в краката на Дом. В мига, в който го видях — говоря за Дом — си загубих ума по него.

Лора се поколеба, преди да зададе следващия си въпрос.

— И той… е изпитвал същите чувства към теб, нали?

— Бяхме много млади. Когато се запознахме, Дом бе свободен, безгрижен и се радваше на успехите си сред представителките на нежния пол. Нямаше пукнат грош, но компенсираше с чар.

— Да, разбирам — промърмори Лора, като мислеше не за Дом Форчън, а за най-големия му внук.

— Да, скъпа — усмихна се Джесика. — Адам много прилича на Дом. И той е красив, весел и енергичен. Почти веднага се влюбих до уши в Дом, но… На него му трябваше повече време.

— Колко? — не се сдържа Лора.

— Три години.

— Три… години?!

Спогледаха се многозначително, преди Джесика да продължи разказа си:

— Трябваше да се налудува. А мен ме изпратиха да уча в Швейцария. Когато се върнах, срещнах отново Дом. Той беше вече поулегнал, аз — пораснала и двамата разбрахме, че ще бъдем щастливи само ако сме заедно. О, да, бяхме сигурни в това. И се оказахме прави. Следващите четирийсет и седем години го доказаха.

— И успя ли в края на краищата да убедиш баща си, че Дом е подходяща партия за теб?

— За съжаление, не. Направих всичко възможно да му докажа, че бедността не ни тревожи. Сигурна бях, че Дом ще успее. Разбираш ли, просто знаех, че под бляскавата му външност се крият големи способности, почтеност, нежност и вярност. Тези негови качества и голямата ни любов ми вдъхваха увереност, че ще успеем в живота. Но баща ми не беше на същото мнение.

— И се оженихте тайно, така ли?

— Да — Джесика отпи от поизстиналото кафе. — И сега идва ред на историята за синината. Когато сме се измъквали за тайната сватба, баща ми ни проследил. И точно когато свещеникът на съседното градче започваше венчалната церемония, баща ми се втурна с гневен поглед и стиснати юмруци и се насочи към Дом. Аз инстинктивно се хвърлих да предпазя Дом от удара…

— И баща ти, без да иска, е ударил теб? Сигурно се е почувствал ужасно.

— О, да, разбира се. А аз изиграх прекрасно ролята си. Дом, свещеникът заедно с жена си и сестра си, също направиха каквото можаха. Горкият ми баща. Нищо не можеше да направи. Разкаян, той застана до мен и — за добро или за зло — даде ръката на дъщеря си. След церемонията свещеникът гордо ни заяви, че за първи път венчавал булка със синина под окото.