Елиз Тайтъл - Адам и Ева

Тя сведе очи. Не искаше Адам да забележи копнежа в тях.

— Страхувах се, че може да успееш — призна тихо.

Адам започна да крачи нервно из стаята.

— И след като цяла сутрин се разхождах по улиците на Сан Франциско, обезсърчен и отхвърлен, се върнах в хотела, където ме намери баба, за да ми каже, че трябва незабавно да се връщам, защото ти имаш нужда от мен. — Той спря, но не беше в състояние да я погледне в очите. — Естествено, помислих, че е любовен зов.

— Разбирам — тихо промълви тя.

Стояха на ръка разстояние един от друг. Той изглеждаше отчаян и объркан и Лора инстинктивно вдигна ръка да го погали.

— Наистина ли мислиш, че не мога да се обадя сама?

Той сложи ръка върху нейната. Въпреки хаоса в душата му, ласката й го изпълни със спокойствие и сигурност.

— Просто не можех да понеса мисълта, че някой може да те нарани, Лора.

— Не боли чак толкова — прошепна тя. — Пит се чувства по-зле от мен. Въпреки че стана съвсем случайно, докато се опитваше да ме предпази от озверялата тълпа, той е ужасен от факта, че ме е ударил.

Много внимателно и нежно Адам докосна с пръсти синината под окото й. Взря се в лицето й, после погледът му се плъзна надолу.

Тя сведе очи.

— Трябва да го забравим, Адам — прошепна толкова тихо, че той не бе сигурен дали наистина я е чул.

Не й отговори и продължи да гледа втренчено тялото й. Тя се смути… И усети възбуда.

— Трябва да… проверя… как е Симънс.

Тя понечи да го заобиколи, но Адам сграбчи ръката й.

— Съжаляваш ли за нещо?

Тя отвори уста, но не можа да изрече нито дума.

— За нас двамата ли? — попита най-после. — За онова, което изживяхме… заедно? — Тя затвори очи и прошепна — Не.

— Но се страхуваш, че в края на краищата ще трябва да… — Той не довърши изречението си, защото притисна устни към нежната извивка на шията й.

— Играеш нечестно, Адам — възрази тя. — Аз съм… В толкова неизгодно положение.

— Виж какво, Лора, ако онова, което се случи между нас, ти се струва прекалено… екстравагантно… ще се постарая да се променя. Можем да пътуваме с автобус, да скитаме из планините, да ядем вместо черен хайвер… сардини.

— Само не сардини, моля те. — Тя направи кисела гримаса.

— Добре, никакви сардини. Обещавам. Само кажи какво искаш от мен и ще го имаш. — Макар че се усмихваше, говореше сериозно.

Тя едва се сдържа да не издаде мислите си, да му каже не онова, което искаше да чуе, а онова, което наистина искаше от него. Но също както и Адам — макар и по други причини — тя бе подвластна на илюзиите си.

Опита да подреди обърканите си мисли и чувства. Но бе невъзможно. Тя беше безнадеждно, безпомощно и отчаяно влюбена в неподходящ човек? За няколко седмици бяха преживели безумно романтично увлечение, а тя вече си представяше как създават семейство, как отглеждат децата си, как остаряват и — не биваше да го забравя — как заедно живеят в бедност. Но тъжната истина бе, че нищо в поведението на Адам не даваше повод за такива мечти. Той бе страстен, възхитителен, приятен и още от първия миг — съвсем откровен: Бракът категорично не влизаше в сметките.

Адам внимателно наблюдаваше лицето й. Виждаше вътрешната й борба, усещаше я. През целия му живот неговите желания биваха удовлетворявани без изключение. Както бе казала веднъж Лора, всичко бе прекалено лесно за него. Тя се бе хвърлила в обятията му, а смарагдовозелените й очи блестяха от благодарност, която скоро се превърна в обожание. Докато бяха заедно, той непрекъснато си бе мислил — както винаги — че животът е прекрасен.

— Виж какво, Адам — каза най-сетне тя, тъй като тишината бе станала прекалено тягостна. Трудно си поемаше дъх, но проговори, защото знаеше, че трябва да каже нещо. — Това няма нищо общо с теб. Ти си невероятно красив, очарователен, пламенен, обичащ живота, романтичен, прекалено щедър…

— Не съм предполагал, че ще ми бъде неприятно да чуя толкова много комплименти — промърмори унило той.

— Това не са комплименти, Адам. Ти наистина си изключителен. Не съм и сънувала, че… — Тя внезапно млъкна по средата на изречението и погледна встрани. — О, Адам, и двамата сме неподготвени за сериозна връзка. Ако сложим край сега… ще ни останат прекрасни спомени. Спомени, които ще ценим.

Той я погледна с любопитство, защото долови странна нотка в гласа й — като че самата тя бе учудена, че ще си спомня за тези дни с добро чувство.

— Не желая да слагаме край, Лора. И не вярвам, че ти искаш.

— Адам…

— Погледни ме право в очите и ми го кажи. Кажи: „Искам да сложим край, Адам“.