Димитър Талев - Железният светилник

— Гладно е, ага?

— Бре, завалията. Почакай малко.

Турчинът се дръпна назад и притвори портата, да не би нечистият поглед на гяурина да проникне в харемлъка му. Стоян се усмихна на хитростта на Шаро и на една своя надежда. Турчинът пак се показа на портата с парче хляб в ръка. Отчупи от хляба и хвърли един залък на кучето, почака минутка, две, с видимо доволство отчупи и хвърли втори залък. Кучето гълташе залъците със завидна охота и леко поклащаше опашка. Турчинът му подхвърли и последния залък, извади от широкия си пояс шарена кърпа и внимателно обърса ръцете си.

— Хайде сега, излизай! — прекрачи той прага на вътрешната порта и стъпи в предния двор.

Стоян се отправи със сподавена въздишка към външната порта, кучето се облиза и тръгна след него. Като излязоха на улицата, турчинът блъсна портата след тях и я заключи. „Ами сега?“ — оживя с още по-голяма сила страхът в сърцето на Стояна. Улицата беше пуста и той не знаеше как да се върне в чаршията, да излезе от тоя лабиринт от тесни, криви улички със затворени порти, дето се мяркаха само турци с презрителни и враждебни погледи. Чуваха се недалеко гласовете на турчетата, край които бяха минали. Стоян се боеше и от тях — ще го замерват с камъни. Той не познаваше турската махала, макар да бе идвал тук няколко пъти със свои съселяни, когато превозваха от село любеници, пъпеши, жито, царевка, сено за бега в градския му сарай. По-далеко от бега и от сарая му — тъкмо от него се боеше Стоян най-много! И тръгна той напосоки, бързо, със заслепени от страх очи, като се насочваше по всяка отворена срещу него улица и кой знай колко време се лута като насън. И сякаш се събуди от тежък, мъчителен сън, когато изведнаж се намери пак в чаршията, сред познатия му вече шум, след като се губи в тайнствената и враждебна тишина на глухите улички в турската махала. Пък тъй, неочаквано, Стоян видя точно насреща добре позната сграда — голямата, винаги отворена порта, механата до нея и двора навътре, — това беше ханът, в който винаги спираха в пазарни дни дядо му, баща му и всичките му съселяни, в който и той бе идвал с тях няколко пъти. Той обърса с опакото на ръката си потеклите по челото му едри капки пот и се отправи засмян, с широки стъпки към хана.

Ханджията се зарадва на тоя нечакан в такива дни на седмицата гост и се мъчеше да го познае:

— Чий беше ти, приятелю?

— Внук съм на дедо Йоана, на дедо Йоана Глаушев от Гранче.

— Аха… на дедо Йоана. Добре дошъл! Как е дедо ти?

— Сполай богу.

— Ами ти, какво… по работа ли? Ще се връщаш ли довечера на село?

— По работа — излъга Стоян, без да знае как. — Ще нощувам тука, пък утре. — Добре, добре.

Стоян се нахрани в механата с градски хляб и с фасул, останал от миналия пазарен ден, полян с оцет, та да не се познава, че е вкиснал, пренощува на рогозка в една от стаите на хана. Като видя ханджията, че той и на другия ден не бързаше да се върне в селото си, а и не изглеждаше да е зает с някаква работа, усъмни се и започна да го разпитва, докато Стоян не му призна неволята си. Ханджията му каза с променен глас:

— Я ти, приятелю, стегни си опинците и веднага се връщай на село при дедо си и баща си. Какво си мислиш? Кой ще те храни тука? Аз ли? Кой ще ми плаща? Дедо Йоан и баща ти ще ми се карат, че съм те прибрал. Тръгвай и веке да не се връщаш тука. Абе, глупчо, кой ще те прибере тука, в града, каква работа можеш да захванеш — тъй ще пукнеш от глад. И куче си повлекъл! Пусто дърво…

Стоян излезе на улицата и Шаро — все тъй, до петите му. През нощта се изви буря над града, зимата се върна.

Но след хубавия слънчев ден. Настъпило бе хладно, закъсняло утро с ниско, облачно небе и само над далечните планински върхове на югозапад светеше тясна, сребристо-бяла ивица. Слънцето бе изгряло, но оставаше скрито зад тънки облаци. Светлина. Гинеше всеки блясък и всяка рязка черта се разливаше и чезнеше. Натам, дето светлееше ниското облачно небе, беше родното село на Стоян? и тая далечна светлина примамваше погледа му. Той се запъти нататък, макар още да не бе решил да се връща при своите. Не усети как се намери на края на града, на пътя които водеше към полето и към родното му село. Тук той се спря, като на раздяла, и още по-тежка, — по-тъмна мъка се е набрала в душата му. Пред него криволичеше широкият път и нататък беше родната къща, близките му люде, майка му, сестра му Благуна. родното му място беше натам и той сега не можеше да си спомни всичко онова което го притегляше натам. мъчно му беше само за алестото конче. Готвеше се да учи на езда тая пролет. Мислеше си за хубавото младо конче със същата севда както за майка си и за Благуна. Но не беше само това, с което го привличаше родното село, и той тръгна нагоре по пътя с колебливи стъпки. Бавно оставаше назад Градът — негостоприемен и ВРАЖДЕБЕН. заплашваше го с глад и с всякакви други мъки. Но Стоян усещаше как натежаваха нозете му.