Димитър Талев: Железният светилник

Турчинът мина през чаршията и навлезе в турската махала. Стоян вървеше на няколко стъпки след него. Нова тревога се промъкна в сърцето на Стояна. Тесните криви улички тук бяха глухи и пусти, между високи стени и здраво затворени порти; къщите бяха обърнати гърбом и редките прозорци, високо горе, под широки надвесени стрехи, бяха обковани с гъсти дървени решетки. Стоян въртеше изпод вежди уплашени очи и на всяка стъпка очакваше да го сполети нова беда. Глухият шум на опинците му по неравния калдъръм стана още потих; по едно време той забеляза, че връвта на левия му опинък бе се развързала, но не се реши да се наведе и да я завърже, само се пазеше да не се спъне — и пак от страх да не би да привлече върху себе си нечие внимание с каквото и да е. Минувачите бяха редки, мълчаливи; само на един малък триъгълен площад Стоян видя купчина турчета, улисани в игрите си. Като минаваха край турчетата, едно от тях, около петгодишно, с протъркани шалварки, впи зли очи в Стояна. Сетне бързо се наведе, взе камък и го хвърли по него:

— Гяур!

Камъкът се търкулна наблизо, Стоян наведе очи, а старият турчин не се и обърна да погледне кой хвърляше камък по гяурина. „Ами ако изскочи сега тук отнякъде бегът или някой от кехаите!“ — трепна Стоян и още повече се приведе и присви — съвсем да изчезне. Малко по-нататък турчинът му направи знак с чибука си да спре, а той почука на една порта.

— Кой е? — чу се иззад портата женски глас на турски.

— Аз съм — отговори турчинът. — Махни се веднага. Не съм сам.

Дошла бе да отвори някоя от камъните му. Той почака, докато тя се прибере отново вкъщи, надзърна в открехнатата порта и едва след това направи знак на Стояна да го последва. Влязоха в двора, след тях се промъкна и кучето на Стояна. Това беше малко глухо дворче, близо до портата се гушеше ниска постройка от една или две стаи, дето агата посрещаше гостите си — неговият „селямлък“; навътре, отвъд една кирпична стена, сред доста голяма градина, беше „харемлъкът“, т.е. истинското жилище на турчина, дето живееше семейството му — жените (по две, три, понякога и повече), децата му, — дето чужд мъж не можеше да проникне дори и с поглед. До външната порта бяха струпани голям куп камъни — по-дребни и доста едри, тежки. Турчинът посочи с чибука си, без да погледне Стояна:

— Оттук… хе, там! Хайде, хващай! Не разбираш ли?

Стоян бавно се освободи от вцепенението и страха си (как попадна в тая турска къща, между тия стени и затворени порти!), огледа се де да остави брадвата, която все си висеше на лявата му ръка. Той трябваше да пренесе камъните в един ъгъл на другия край на двора. Започна бавно, тромаво и турчинът нетърпеливо размаха чибука си. Стоян духна в ръцете си — студените камъни пареха като огън голите му пръсти. Най-сетне той смело се нахвърли, и то първо върху по-едрите камъни. Турчинът опули очи и се чудеше на голямата сила на младия селянин, който дигаше някак с леснина по петдесет, по осемдесет оки, пренасяше камъните с ръце, колена и гърди, цървулите му потъваха в лепкавата кал по двора. После агата остави селянина сам — доволен, че бе попаднал на такъв добър работник. Като остана сам, Стоян подири с очи кучето си, което бе се свило на кравай на едно сухо местенце, и подигна глава, щом улови погледа на господаря си.

— Лесно ти е тебе, Шаро — опита се да му се усмихне Стоян с неясна тъга и додаде като на себе си: — Дали ще изкараме барем некой залък хлеб…

Поработи Стоян около два часа време, колената му се присвиха, рамената му се отпуснаха, яките му жили се опънаха до болка, най-сетне той се изправи, поотърси с премръзналите си ръце полите на кожухчето и вълнената си ресачка 1 1 Ресачка — дреха без ръкави. . Камъните бяха преместени и сега той не знаеше какво да прави, прибра си брадвата, поогледа се в пустия двор. Застанал тъй, унил, уморен и нерешителен, загледа се в Шаро, като че ли от него очакваше отговор. Животното се приближи и чучна на опашката си. Те и двамата чакаха, и двамата бяха огладнели — минало бе толкова време от ранната им закуска. Вътрешната порта скръцна.

— Свърши ли бре? — чу Стоян гласа на турчина.

— Свърших, ага. Ето, виж — посочи той с глава новия куп камъни и гледаше турчина с покорни очи.

— Ха сега върви си — каза турчинът от прага на вътрешната порта, но в това време кучето пристъпи към него, проточило муцуна, подуши го отдалеко. Мустаците на турчина потрепнаха в усмивка: — Гладно ли е кучето ти бре?