Димитър Талев - Железният светилник

— Ще ми дадете едно парче хлеб и ако може да пренощувам тука, в плевнята. Пък ако ме оставите да нощувам тука, докато се прибера негде, може да помогна и за друга работа — я вода да донеса, я друго нещо из двора и каквото и да е. От работа не се плаша.

Той наведе очи, като да се позасрами. Втурна се вятърът, грабна сняг и го изсипа пред него, под навеса.

— Как ще нощуваш там, в плевнята, студено е — каза момата и все тъй някак сърдито, господарски.

— Ще затворя прозореца. Колкото да не съм на открито.

— Ти откъде си, от кое село? — попита тя и се позагърна в шала. — Що не се върнеш там, при своите.

— Нема да се върна. Тука ще живея, в града.

— Сам ли си, не си ли женен?

— Не съм.

Сега тя отеднаж се сепна и бързо се прибра вкъщи.

Младият селянин дигна секирата и се нахвърли с голяма сила върху здравите чворести цепеници. Секирата се забиваше дълбоко, те кънтяха, пращяха и се пукаха, високо отскачаха трески. Дори кучето, което се бе свило на сушина в един ъгъл, стана и се премести, като се страхуваше, види се, да не го улучи някоя треска. По едно време Стоян случайно вдигна очи към прозорците отсреща и стори му се, че някой го гледаше оттам. Да, тя стоеше там, зад малките, облепени с груба хартия стъкла, и го гледаше. Той не беше много пъргав, но беше много силен, с голяма глава и широки, малко отпуснати рамена. Цепениците пукаха и се чупеха сякаш не под ударите на секирата, а някак в разголените му ръце, които приличаха на тежки железни лостове. Момата виждаше тая необикновена сила и погледът й гореше от бърза, буйна размисъл.

— Бабо хаджийке — промълви тя.

Бабата дремеше край огнището в своя оръфан атлазен кюрк и не я чу. И по-добре — младата жена не се решаваше да изрече гласно мислите си, „Да, бабо хаджийке, аз, внучката на хаджи Серафим, искам да се омъжа за тоя селянин, който цепи дървата ни вън. Не плачи, бабо хаджийке, не пищи, не проклинай — това си е така. Кой ще ме вземе — сирак и толкова бедна, па макар и внучка на хаджи Серафим? Кой ще ме вземе с тая рухнала къща и с тебе, бабо, а съм вече на двайсет и пет години… Но какво съм намислила аз? Селянин, за пръв път го виждам… Пък ето, сама го извиках от пътя…“

Тя се отдръпна от прозореца и тръгна из къщи да си потърси някаква работа, да се залиса с други мисли. Не можеше да се залови с нищо — всичко беше изчистено, подредено, всичко беше на мястото си. През цялата сутрин, както винаги, бе чистила и подреждала къщата, минал бе и обедът, очакваше я само гергефът на миндера в ъгъла на стаята, до прозореца. Тя го остави преди малко, когато излезе за цепача, и сега отново седна там. По опънатото бяло платно тя везеше сложни шарки и плетеници, строго симетрични и чисти, без нито едно възелче или погрешен бод. Те поразяваха със своята сложност и дълбока планомерност, нямаше нито една излишна чертица или фигура и всички — толкова различни по багри и толкова разнообразни по форма и посока — бяха свързани в едно цяло, в една обща, дълбока и прекрасна мисъл. В подбора на багрите и в неуловимата на пръв поглед хармония, в която се сливаха, тлееше скрита, сподавена, но непобедима скръб и само тук-там ярко пламваха искри на смели надежди, на твърда, непоколебима вяра и храбър, мъжествен дух. Като се наведе отново над гергефа и тънката игла блестеше между пръстите й, младата жена видя в опънатото платно, като в огледало, ясно отражение на душата си, образите и на своите най-скрити мисли, а отвън кънтяха тежките удари на острата секира на селянина. Тя се виждаше изправена пред една истина — сурова, жестока, неумолима. И застана смело срещу нея: „Какво ще стане с нас, след като изядем и последните неколко остатъци от богатството на дедо хаджи Серафим? Ще тръгнем да просим ли? Ти, бабо хаджийке, която цел живот си тънела в богатство и разкош и сега зъзнеш пред студеното огнище, и аз, която чернея в своята младост… Но не изпреварвам ли аз с мислите си това, което не ще мога да сторя? Много бърза моят кон… Не, не бърза и ясно виждам аз какво може да стане. Отдавна чакам аз и все чакам…“ Тя изеднаж се успокои: „Нека остане тоя да нощува в плевнята, пък ще видим.“ Младата жена бодна смело иглата и подхвана тънка светлосиня ивица, която заблестя между другите цветове по платното — на широки и по-тесни ивици, в строго правилни геометрични фигури и хармонично гъвкави криволици, плътни, гъсто наситени, тъмни често и до черно, ала чисти и прозрачно дълбоки.

Вече се смрачаваше. Стоян бе нацепил дървата и ги внасяше в плевнята. Сетне младата жена го видя как излезе облечен в кожухчето; край него унило поклащаше опашка кучето му. Тя отчупи доста голям къшей хляб, сложи върху хляба бучка сирене и като излизаше вън, дръпна набързо една овехтяла вълнена черга.