Димитър Талев - Железният светилник

— Ела — извика тя от стъпалата на чардака. Стоян Глаушев свенливо се приближи.

— Вземи — каза тя и като гледаше кучето с намръщен поглед, додаде: — И ето туй, да се завиеш.

Той взе хляба и чергата и негли се чудеше де да ги сложи. Като не знаеше що да каже, изведнаж попита:

— Ами ти отде знайш, че ме викат Стоян?

В строгите очи на момата проблеснаха весели искри:

— Та вие, селяните, барем половината сте Стояновци. Той се усмихна глупаво и без да я погледне, отново попита:

— Ами тебе как те викат?

Тя се намръщи и не отговори веднага.

— Султана — рече най-сетне и бързо се прибра вкъщи.

Стоян Глаушев се запъти направо през снега към плевнята и преди още да стигне там, отхапа от хляба голям залък. Шаро скочи отгоре му с предните си нозе и протегна влажната си муцуна към хляба. Стоян дигна двете си ръце и избъбра с пълна уста:

— А ти даде ли ми вчера, когато ти хвърли агата цел комат?

Той му хвърли един доста големичък къс и като го почака пред вратата на плевнята, продължи престорено сърдито:

— Ще те пусна вътре, ама да не мислиш, че ще те прибера под чергата! Топли се с твоя си кожух.

Беше му весело и като нямаше с кого да си поприказва — приказваше с кучето си.

Снегът престана да вали още през нощта, престана и вятърът. Далече преди да се раздени, времето отеднаж се промени, омекна, понесе се навред едвам доловим влажен, топъл полъх.

Стоян рано излезе от плевнята още в зори. Дворът беше пуст, никакъв признак на живот не се забелязваше и в къщата отсреща. Снегът бе засипал през нощта и пътеката към стъпалата на чардака, та дворът и къщата изглеждаха още по-запустели. Припнал навън още щом господарят му отвори вратата на плевнята, Шаро ходеше и притичваше с дългите си пъргави нозе по двора и оставяше дълги редици синкави следи от лапите си по омекналия сняг. Погледа, погледа Стоян и пак се върна в плевнята: „Те, гражданите, спят до късно…“ И остана да чака изправен сред плевнята — докато се раздени добре и дано се мерне някой на чардака. Трябваше да върне чергата, с която се бе завивал през нощта, пък искаше да попита дали ще може да нощува тук и довечера, ако не си намери друго място. Макар да се боеше от хаджи Серафимовата внука, той искаше тъкмо тя да се покаже отнякъде — тъкмо нея да попита. Ето от кумина се изви синкав дим и младият момък се премести на другия си крак нетърпеливо, ала все още никакъв шум не нарушаваше тишината в старата къща.

Развидели се добре, отвори се чисто, синьо небе и макар слънцето още да не беше изгряло, тук-там от стрехите започнаха да капят едри капки. Настъпваше хубав предпролетен ден, снегът се топеше, младият селянин не можеше да стои повече тук и да чака. Селската му кръв кипваше при такова време, а и наново бе огладнял. Той взе секирата си, дигна чергата, както я бе оставил в празните ясли, и пак излезе на двора. Полека, сякаш стъпваше на пръсти по снега, той се приближи и преметна чергата на разкованата ограда на чардака. Поспря се и тук за миг, но сетне изеднаж прекоси двора и излезе на улицата. Кучето изпръхтя с влажната си муцуна и се спусна след него. Веднага щом излезе той, на чардака се показа хаджи Серафимовата внука. Тя се спря край оградата, загледана по следите на младия момък, но като да отхвърли някаква смущаваща я мисъл, грабна бързо чергата и влезе вкъщи.

Слънцето изгря, от стрехите звънко се точеха сребърни жици, по улиците лъщяха локви и вадички. Чаршията беше необикновено оживена, за първи път след дългите зимни месеци. Стоян Глаушев шляпаше бавно с мокрите си опинци по размекналия се сняг и калните локви, спираше се тук и там, като да бе забравил накъде бе тръгнал, а и наистина не знаеше къде да иде. Секирата висеше на лявата му ръка ненужна — нямаше вече студове, нямаше дърва за цепене. Стоян се усмихваше виновно на закачките на чирачетата, които му се присмиваха или се опитваха да плашат и дразнят кучето му. Не беше пазарен ден и той, селянинът, беше като бяла врана в чаршията.

Всичко би било добре най-сетне, но да не беше толкова гладен. И тия дръзки гражданчета, които го закачаха, да бяха му показали поне къде да отиде да поработи, да се нахрани. Беше му тъжно, а се усмихваше и се чувствуваше някак виновен за глада си, за своята безпомощност тук и за тая смътна тъга, която бе стиснала сърцето му. Така, лутайки се, той се озова пред вратата на една казанджийска работилница и се спря там.

От вратата надолу се слизаше по няколко стъпала в широко помещение, изкопано в земята, а негде по средата на утъпкания пръстен под беше голямото огнище. Чирак размахваше с всички сили дебелия, дървен лост на духалото, шумеше и съскаше там буен синкав пламък. Застанал до огнището, възстар мъж с мешинена престилка и със запретнати ръкави зорко наблюдаваше огъня. Около голямата наковалня наблизу стояха десетина мъже, прихванали дългите дръжки на големи тежки чукове. Тоя при огъня дигна ръка и духалото престана да пъшка, огънят се дръпна надолу, в огнището остана куп букова жар, която чезнеше бързо в белия сяй на разтопен метал. Майсторът при огнището разчисти с дълга влажна метличка останалата жар и гребна оттам с голяма желязна лъжица. Разтопената мед се поклащаше тежко в дълбоката лъжица, покапаха няколко бели, огнени капки. Майсторът ловко изля нажежената течност в калъп и отново посегна с лъжицата към огнището. Не след дълго на пръстения под бе търкулната една яркочервена пита. Медта бе започнала да се втвърдява, майсторът я грабна с дълги клещи и я тръшна, огнена и тежка, на голямата наковалня. В това време десетмината мъже се наредиха в полукръг около наковалнята, надигали тежките чукове. И майсторът подвикна, даде знак, стисна клещите с две ръце. На другата страна на работилницата бяха насядали на широк тезгях други работници, които очукваха с малки чукчета медни гюмове, тепсии, тенджери, сахани, а в отсрещния тъмен ъгъл двама чираци калайджии, опрели ръце на стената, усърдно се въртяха и излъскваха други съдове с босите си нозе. Ала глухият съсък на пясъка в нозете им и преплитащите се звънки удари откъм тезгяха изведнаж бяха заглушени от тежките удари на десетте чука, които падаха с голяма сила върху огнената пита на наковалнята един след друг, бързо и стройно: