Димитър Талев - Преспанските камбани

Към края на неделята Ния започна да се съвзема, дойде по-обилно и млякото й. Малкото продължаваше да плаче — плачеше непрекъснато, докато беше будно. Поспи час, два и отново започне. Когато го развиваха, трепереше цяло в памука, тъничките му ръце и крачка едвам се присвиваха от слабост… Само лицето му бързо се изчисти, побеля, а на високото му чело блестяха цяло снопче златисти косички.

Когато се поуспокоиха всички, Лазар се спря една сутрин до леглото на Ния. Детето беше на гърдите й. Лазар го посочи с поглед:

— Как ще го кръстим, а, Ния…

— Не знам. Ти кажи.

— Борис. Така мисля аз, Ния. Какво ще речеш?

— Нека бъде Борис, щом искаш.

— Да бъде силен мъж, борец. Ния помълча малко и рече:

— Аз искам да бъде добър човек, чист и хубав.

— Е, е — обади се от другата страна на леглото Султана. — Какво сте почнали като наречници! Силен да бъде, хубав… Каквото сърце му е дал господ, такъв ще бъде. Оставете го сега детето да си глътне майчино млекце. Друго сега не му требва. Ни име, ни хубост. Мочко! Само плаче и моча. Майка му не може да мигне от него… Майка. Нема да има за нея веке ни мир, ни сън. Уф… И аз като некоя наречница!

Към края на следващата пролет, вече пак пред ново жито, Лазар Глаушев изпразни до дъно хамбарите си — и тия в дюкяна, и тия в бащината му къща, и тия в Бенковата къща, дето сега стопанин беше общината. Той взе тефтера си и сметката беше ясна, тръгнал бе предната година с четиридесет лири по селата, а закупи от селяните „на почек“ за триста и осемдесет лири; разплатил се бе на селяните, отделил бе и петдесет лири, които взе от Георги Баболев срещу накитите на жена си, останаха му чиста печалба тридесет и четири лири. Да не беше прекъснал закупуването поради раждането на детето си, би могъл да закупи повече и повече да спечели. Изпревариха го и го надминаха други закупвачи, най-вече новите съдружници Таки Брашнаров и Георги Баболев, макар мелницата им още да не беше напълно построена. Стискали бяха те с Ния здраво всяка пара, но до следващата вършитба той не можеше да задържи повече от двайсетина лири свои пари. Като се навърши година, откакто бе взел петдесетте лири от Георги Баболев, той взе тия пари и отиде при младия търговец.

— Нося ти, Георги, колкото ти дължа. Ето. Ама мене още ми са нужни тия пари. Можеш ли да ми ги оставиш за още една година? Нанизите и пръстените, то се знай, ще стоят пак у тебе.

Що бяха за Георги Баболев петдесет лири? Баща му Миро Баболев не беше успял да увеличи богатството си, но не беше го намалил и те сега заедно с вдовицата на Ицо Баболев имаха пак — в имоти, в стоки и пари — до шест милиона гроша. За мелницата бяха дали досега над три хиляди лири за своя дял, но и то не беше преголяма сума за тях. Мелницата още не работеше, ала работеше магазинът им непрекъснато. Не отговори Георги Баболев направо на въпроса му, а рече:

— Пак ще ти кажа аз, бачо Лазаре: ела да работиш с нас.

— Не, Гьорче. С Таки аз не мога да работя заедно. Той и миналото лето казвал на селяните да не ми продават жито. Защо? Що му влиза нему в работа да ми пречи по тоя начин? И търговията требва честно да се прави. Има и друго, Георги: както и да ме наредиш ти при вас, аз ще ви бъда като слуга. Не ставам аз слуга никому, докато ми е здрава главата и ръцете ми са здрави.

— Защо слуга, бачо Лазаре! Съдружник ще ни бъдеш. Ще те оставим ти да закупваш житото от целата наша околия.

— Съдружник, ама пак с твои пари.

— Ами как ще вървиш срещу нас, бачо Лазаре? Ние ще закупим сичко, до зърно.

— Се ще остане и за мене.

— Е, повеке нема да ти говоря — махна с досада ръка Георги Баболев.

— Кажи сега за тия петдесет лири.

— Да ти ги оставя за още една година, щом искаш. Ама тоя път ще ми платиш лихва.

— Колко?

— Ами колкото е средната печалба, нели знайш, десет на сто. Догодина ще ми върнеш петдесет и пет лири и ще вземеш наниза и пръстените.

Лазар отвори дума и в общината за своя дълг.

— Не съм забравил и нема да забравя, ама пак не мога да върна нищо.

Тоя път се дигна по-голяма врява; позабравили бяха людете защо бе направил тоя дълг Лазар и че би могъл да го скрие. Стана дума дори да му отсекат лихва. Той веднага се улови за тая дума, макар да я изрече само един от общинарите:

— Е, харно. И лихва, щом искате. Кажете колко лихва ще ми вземе общината…

Никой не се реши да повтори тая дума.

Лазар влезе и в дюкяна на баща си и брат си. Те бяха там тримата, с по-големия син на Кочо, имаха и две момчета като калфи. Нямаше го някогашния шум и тропот ни в дюкяна на Глаушевци, ни в цялата казанджийска чаршия.