Димитър Талев - Преспанските камбани

Султана скочи и повика от готварницата Манда (тя беше по-яка и по-смела), повика и Костадиница. Затвори вратата на стаята след тях.

— Ха сега — рече тя на двете жени, минете да я дигнем за рамената. Да я изправим… и ако може, да походи малко, да й се пораздвижи малко кръвта. Хващайте… ти, Мандо, от едната й страна, ти пък от другата. Полека, внимавайте, полека… — И тя сама се наведе към родилката, улови ръцете й, негли да я поведе като дете, което прохожда: — Хайде, чедо… Дай си повеке сила!

Двете жени провряха ръце под мишниците на родилката, изправиха я бавно и започнаха да я дигат.

— Боли, майко… — пошушна Ния и това не беше глас, а едвам чута въздишка. Ох, много боли…

— Боли, чедо… — попритегли Султана ръцете й. — Още малко, сине… още малко… Стискай зъби.

Манда и Кочовица се задъхваха — Ния цяла се отпусна в ръцете им. После тя неочаквано се позадържа на нозете си, направи няколко стъпки по леглото и дори стъпи долу, на пода, но пак се отпусна съвсем, загубила съзнание, главата й увисна назад. Тя глухо простена, по нозете й потече влага и бързо намокри чаршафа върху постелята.

— Сложете я, сложете я пак да си легне! — викна бързо Султана, после въздъхна: — Хайде, господи… белки започне веке.

Манда и Костадиница сложиха удобно в леглото Ния и се дръпнаха. Костадиница рече:

— Там, у нас, на село, се така правят, когато иде мъчно. Изправят я и я карат да прескочи нещо там… Как не се сетих по-рано да кажа…

— Ти не си се сетила… ето аз се сетих… — промърмори Султана и после каза: — Хайде сега, излизайте.

След малко влезе бабата и започна от вратата:

— И аз знам така… помага. Ама и в ръцете ти може да умре.

Султана потрепера чак до петите си. Боже мили… да се случи такова нещо! Още един път да й се случи… в ръцете й! Обърна се с цялото си тяло, мъничка вече, стопена от годините, и ужасът, който изеднаж бе оживял в нея, беше още в очите й. Присвитата й твърда брадичка потрепера:

— Като си знаела, защо не дойде да помогнеш! Нели си баба, затова сме те повикали… Аз ли требваше!…

— Ами ти се захвана. Пък и не смея аз много… чужда челяд е, сичко може да се случи.

— Моето сърце да не е от камен! Чужда челяд… не те боли. А като е твое, и в огъня ще влезеш направо…

— Казаха… водата изтекла.

— Изтече.

— Е, харно, харно…

Силен вик отеднаж заглуши треперливите гласове на двете стари жени. Султана махна с ръка на бабата и бързо се отпусна на колене до леглото на родилката…

Детето се роди едва привечер. Беше мъничко, посиняло момченце, но с голяма глава. Султана Глаушица промърмори някак сърдито:

— Глауш…

Ала новия Глауш беше като мъртъв й бабата трябваше да го съживи с няколко плесници на коравата си ръка. Чу се тъничък, слаб гласец.

Доста късно през нощта на портата се почука нетърпеливо. Излезе да отвори Костадиница. Беше Лазар.

— Що става… как е Ния? — попита той бързо и едвам дочака отговора на Костадиница.

— Хайде да ти е живо! Момченце си имаш.

— А Ния… Ния?

— Ния спи.

На вратата на къщата го посрещна Султана.

— Майко… — прозвуча в ушите й гласът му, както някога, преди много години, когато беше още малко момче. — Ти тука ли си!

Старата жена си помисли за миг: „Те секогаш се втурват тъй към майка си… децата. И когато станат ей такива мъже. Със същия глас. Секогаш, когато ги подгони беда…“ Тя каза гласно:

— Да ти е живо. Мъжко. Ей с такава глава. Глауш!

— Ния, майко, Ния… Казаха ми зле била…

— Не е зле. Ти затова ли тичаш! Кой ти каза чак там, на село…

— Братучедите в Гранче. Кочо казал днеска и… Там бех аз днеска.

— Е, поизмъчи се тя. Спи сега. Едвам успехме да й дадем малко млеко. Веднага заспа. Душа не й остана.

Лазар въздъхна издълбоко.

— Ех, деца, деца… — скри своята въздишка Султана.

Влязоха вътре…

Цяла една неделя Ния не можеше да се съвземе от изтощение — изтекла бе много кръв от нея. Новороденото плачеше почти непрекъснато. С тъничък, жален гласец. Искаха да го отделят от Ния, но тя не даваше; все питаше за него или се ослушваше да чуе жалния му плач. И сама плачеше без глас, с дребни оскъдни сълзи. А Султана все между тях — болната майка и немощното дете.

— Е защо плачеш сега, щерко… Ето сичко мина.

— Ох, майчиде… Не го ли чуваш как плаче, като че ли ще плаче през целия си живот.

— Гледай ти, що говориш! Ами и то си има мъка. Човешките мъки започват още от първия час.

Завиваха го в памук малкото; хранеха го повече с млака, сладка водица. На втория ден го сложиха на гърдите на майка му и то повече заради нея — да не би да се запушат гърдите й, пък и да потегли то, че млякото на майката едвам се процеждаше. Султана не спеше по цели нощи. Ту ще погледне синкавото, безкръвно лице на снаха си, ту жалният плач на новороденото ще прониже ухото й, ще я стресне в едва що надвилата я дрямка и кому по-скоро да помогне… А и Лазар се прилепи към нея с тревогата си, с мъката си за Ния — за детето все късно си спомняше, дори и когато чуваше гласеца му. Всяка вечер идваше и Стоян, подсмърчаше разтъжен, та Султана и него трябваше да успокоява. Пък и Неда — и тя се пулеше в нея с уплашени очи, забравяше яденето на огъня, забравяше да налее вода от чешмата. Като че ли само тя, престарялата вече жена, не се плашеше за снаха си, не жалеше внучето си, не се уморяваше. Ама нали можеше да държи сърцето си…