Димитър Талев - Гласовете ви чувам

Консулът се придръпна на стола си:

— Но как… Това за пръв път се случва!

— Да. За пръв път. Досега нашите благополучно се разминаваха с аскера. Врагът ни е общ, но…

---

1 Микис Зезас — андартски псевдоним на Павлос Мелас.

Докладът е съставен по гръцки източници.

Господин консул, аз мисля, че ние не бива да имаме пълна яра в турците.

— То се знае, но ние имаме споразумение с тях, макар и неподписано. Общият враг ни налага и обща дейност. Вие знаете, наши офицери предложиха да постъпят в турската армия за обща борба срещу българите.

— Да — продума с равен глас другият седнал срещу консула млад мъж. — И аз бях между тях.

Консулът мълчаливо му кимна и се обърна пак към първия:

— Продължавайте. Искам всичко да знам. Макар и със закъснение.

Строгото лице на поручика придоби някакъв тържествен израз, в гласа му сега се дочуваха дълбоки, плътни звуци:

— Началникът се оттегля на почивка в село Елеово. На осми октомври от Гърция пристигат нови четиридесет души наши хора. Една част от тях заминават за Воденско, а други остават с Мелас. Четата му нараства до шестдесет души и на десети октомври се връща пак в Неред, за да накаже ония петимата разбойници. Тук му съобщават, че в селото има българска чета. Седем души. Нашите обсаждат квартирата им, откриват огън. Стрелят и комитите отвътре. Къщата била много здрава и нашите се опитват да я запалят. Виждайки, че не се постига нищо, Мелас подир два часа заповядва да се дигне обсадата. Комитите хвърлят бомба, която ранява един от нашите борци.

Поручикът млъкна за малко и лицето му сега беше мрачно. Когато заговори отново, гласът му бе позатихнал, но звучеше скръбен и гневен в същото време:

— Между хората на Мелас е имало недостойни за нашата велика идея, недостойни да бъдат другари на такъв един герой. — Консулът подигна вежди, изблещи очи, но нищо не продума. Поручикът кимна рязко в отговор на изблещения му поглед и продължи с още позатихнал глас: — Да. Едни се оплаквали, че са болни, други, че са им били скъсани цървулите… Началникът изпраща болните в Белкамен и с тридесет и пет души се отправя за село Статица. Тук, в това проклето село, Павлос Мелас намери своята смърт. Нашите били разпределени вквартири. Подли българи от това село накарали кмета да съобщи с писмо до аскера в съседното село Кономлади, че в тия и тия къщи в селото им квартирува четата на българския войвода Митре Влаха. Подлеците мислили, че само по тоя начин ще привлекат аскера в селото си. И наистина това съобщение било протелеграфирано в Костур и Лерин и от всички страни се насочил аскер към Статица…

Тук поручикът отново млъкна и наведе очи. Той продължи със затруднено дишане, с пресекнал глас, ала и с нарастващ гняв:

— Началникът пристигнал в Статица с четата си през нощта на дванайсети октомври, след като пътувал осем часа под пороен дъжд. Тук нашите прекарали остатъка от нощта и другия ден. Излизането било опасно. Могло е да бъдат забелязани от български селяни, селото има осемдесет къщи и почти всички са български. Началникът чакал да се стъмни, пък и дъждът продължавал. Към четири часа по шосето, което минава през Статица, пристига аскер към сто и двайсет души. Началникът заповядва нашите да се крият. Войската отива към центъра на селото, но после се връща и почва да разбива с приклади и секири вратата на една от квартирите на нашите. На тридесет метра от нея била и квартирата на Мелас. През цялото време нашите не предприемат нищо, понеже имали заповед от началника да не стрелят срещу аскера и дори когато са заставени, да стрелят във въздуха. Така направили и осемте души четници, които били в нападнатата квартира. Тогава войниците оставят вратата, заемат позиции насреща и започват силна стрелба. По останалите квартири не става нищо, турците нищо не предприемат. Щом се стъмва, началникът изпраща по другите квартири заповеди какво да се прави, но… пратеникът му не намерил никого. Нашите… обладани от паника, са се пръснали из близката гора. Като вижда Мелас, че е така мизерно изоставен, решава да се притече на помощ на нападнатите с малкото си хора и им заповядва да излязат. И тук обаче… той се оказва нещастен. Нито един от четниците, които са били с него, не се решава да излезе от квартирата. Възмутен, той излиза сам и стреля срещу турците. Турците го забелязват в тъмнината, стрелят и го раняват. Той бил принуден да се върне при хората си, но… те и сега не проявяват никаква смелост. Измъчван от раната си — въздъхна поручикът, но продължи със засилен