Димитър Талев - Гласовете ви чувам

— Ами тука е училището… Ето, малко по-нагоре. Ще видиш голема порта в десно и влизай вътре. Там е училището, ще видиш.

Борис изчака подробното упътване и каза:

— Да вървим заедно, ако немате нищо против. Аз отивам също в училището.

Тръгнаха заедно, сподирени от продължителния поглед на услужливата съседка. Младата жена каза, сякаш да се извини:

— За пръв път идвам в тоя град. — Тя се усмихна, без да го погледне, и добави: — За пръв път ще влеза и в училище, но вече като учителка.

Така се запозна Борис Глаушев с учителката Мария Йорданова.

Гръцкото консулство в О. беше в самия център на гръцките махали. Преди около шест месеца пристигна нов гръцки консул и той ходи цели два дни по града, докато намери тая сграда, в която консулството веднага се премести. Беше голяма, двукатна къща сред широк двор и градина, обградени с висока, здрава стена, с тежка дъбова порта и по-малка вратичка до нея. Собствениците й отстъпиха къщата си на консула не само поради завидно скъпия наем, но и от прегорещ патриотизъм на погърчени власи. Пред портата застана гавазин в разкошна арнаутска носия с широки ръкави и гъсто надиплена фустанела, с два револвера и кама с посребрена ръчка в кожения силях, с дълга, тежка сопа в ръката, за да пази той гостите на консулството и от двата едри песа, които често пускаха в двора. Пред вътрешната врата на консулството застанаха други двама пазачи, но те вече в гръцка, почти военна униформа, с лъскави копчета и с някакви знаци по високите твърди яки, липсваха само пагони на рамената им и кокарди на капите им. Пред консулството вън имаше неголям площад, съседите бяха изпитани гърци — новият консул за всичко бе помислил и най-много за това, консулството да бъде запазено добре от всички страни, да бъде една здрава крепост на елинизма в О. и в цялата тази част на Македония. Когато дойде за пръв път в О., консулът говореше из чаршията на горнобългарски, та някои го взеха за българин от България. Той наистина дойде от България, но беше чист грък и от самата столица на Гърция. Министърът му в Атина, преди да го изпрати в О., изпрати го за известно време на работа по гръцките консулства в България, да се обогатява с практика за работата си в Македония…

От няколко дни на малкия площад пред гръцкото консулство идваше един дрипав и мръсен селянин; идваше сутрин и сядаше до една стена към най-отдалечения край на площада, подпираше с гръб стената до късно. Бдителният гавазин забеляза, че той заговаряше минувачите, молеше ги да пренесе нещо, да нацепи дърва или да свърши друга някаква работа. Случи се на няколко пъти през тия дни и да го поведат със себе си някои от минувачите, селянинът подтичваше след тях

радостен, че ще изкара някоя парица или комат домашен хляб. През първите еднадве години след въстанието по улиците на О. се влачеха цели тълпи такива селяни от изгорелите села, гладни, голи, боси, търсеха подслон, залък хляб, топла дрешка. Търсеха каква да е работа, молеха се на минувачите, протягаха ръце, чукаха по портите, влизаха по дворищата. Децата им пищяха заедно с тях, а се случваше някое и да умре в ръцете на майка си, тя отнасяше мъртвото телце в някоя от църквите, или пък го слагаше край някоя стена на улицата, като не знаеше къде другаде да го сложи. Гавазинът пред консулството не се чудеше на тоя дрипльо, домъкнал се от някое далечно село, но защо все тук се върти, да грози улицата пред самото консулство? Арнаутинът на няколко пъти се накани да го прогони, пък го чуваше как се моли на минувачите и не се решаваше да дигне тоягата си срещу него.

В консулството често влизаха и излизаха люде, повечето тукашни гърци, но се мяркаха между тях и някакви чужди, непознати мъже, важни някакви, хубаво облечени, с нови дрехи, и може би бяха от другите европейски консулства в града, Селякът би могъл да изкара от тия чужденци някоя по-голяма пара, но не се решаваше да се приближи, а само ги следеше отдалеко, стъпка след стъпка. През тия дни излезе и сам консулът на няколко пъти. Най-напред излизаше пред портата единият от вътрешните пазачи, казваше нещо на гавазина, който тутакси загубваше спокойствие и търпение, трескаво опипваше силяха и оръжието си, опитваше сякаш тежестта на тоягата в ръката си, натискаше над очите арнаутската си капа. Скоро се появяваше и консулът, следван от някого между наперените чужденци. Той самият беше нисък, широкоплещест мъж, с едра, леко приведена глава и като че ли гледаше само пред себе си, й рядко ще се случи да хвърли наоколо бърз, остър поглед. Арнаутинът тръгваше пръв, развявайки фустанелата си, и горд като паун, вървеше напред, сякаш да отваря път с тоягата си, въртейки подозрителни очи на всички страни. Сетне тръгваше консулът заедно с чужденеца, на пет-шест стъпки след гавазина, а вътрешният пазач през това време стоеше изпънат като същ аскерин с лъскавите си копчета, но и той тръгваше след двамата мъже, щом отминеха те на други пет-шест стъпки. Подреждаше се цяло шествие, минувачите по улиците се извръщаха или дори се поспираха да погледат, но никой не забелязваше че то завършваше всъщност с дрипавия селяк. Щом консулът излизаше от консулството и тръгваше низ града с людете си, селякът също тръгваше след тях и ги следваше отдалеко. Това обаче не продължи много време.